С напредването на нощта групичките започваха да оредяват. С прозевки и уморени протягания гостите поемаха по каменните стъпала край огнището и от балкончето пожелаваха лека нощ на оставащите долу. Един-двама се насочиха към терасата, очевидно избирайки пътя, който Крайсъл беше показал на Адам. В един момент и самият домакин тръгна нагоре, понесъл със себе си чаша неразреден бърбън. Малко по-късно Адам забеляза, че и Елзи изчезна, последвана почти незабавно от Брет Делъсантоу и червенокосата Стела, които през последния един час не се отделяха един от друг.
В голямото огнище огънят бавно догаряше. Освен Адам и Роуина, които седяха на един диван близо до камината, в помещението останаха още няколко човека, които шумно продължаваха разпивката си в другия край на всекидневната и очевидно нямаха намерение скоро да си лягат.
— Една последна глътка за лека нощ? — попита Адам.
Роуина поклати глава. Последната доза скоч с вода, която й бяха налели преди повече от час, все още си стоеше почти недокосната в чашата. През цялата вечер разговаряха главно за него, тъй като Роуина ловко избягваше всички въпроси за себе си. Все пак той успя да разбере, че е преподавателка по английска литература. Отказвайки да навлиза в подробности, тя шеговито цитира Сервантес:
— „Паметта ми е толкова слаба, че често забравям дори собственото си име!“
Пръв се изправи Адам.
— Да излезем на въздух, искате ли? — предложи той.
— Добре.
Насочиха се към изхода, без да предизвикат дори и поглед от страна на останалите.
Имаше луна, а нощта беше ясна и студена. Гладката повърхност на езерото блестеше. Той усети как Роуина потръпна и я прегърна през раменете.
— Май вече всички са си легнали — промълви Адам.
Роуина отново се разсмя с почти беззвучния си смях.
— Добре, че го забелязахте.
Той я извърна към себе си, повдигна брадичката й и я целуна.
— Да вървим и ние.
Устните им отново се срещнаха, а ръцете й здраво се обвиха около него.
— Всичко, което ви казах, е истина — прошепна тя. — Това го няма в договора.
— Знам.
— Всяко момиче тук може свободно да избира, но Ханк държи всичко да става доброволно — Тя се притисна до него и продължи: — Ханк вероятно би искал да знаете това. Той държи на вашето мнение.
— В този момент Ханк изобщо не ме интересува! — прошепна в отговор той.
В спалнята на Адам влязоха през външния коридор — същия по който беше дошъл сутринта. Някой предвидливо беше запалил огъня и помещението беше приятно затоплено. Езиците на пламъка хвърляха отблясъци по тавана. Кувертюрата на двойното легло беше свалена и то беше готово за спане.
Освободиха се от дрехите си пред камината и Адам я поведе към леглото.
Очакваше, че ще е нежна, но тя го зашемети с буйната си страст, която отначало го учуди и възхити, а по-късно възпламени и него. Никога не беше се докосвал до подобен див и необуздан плам. Двамата потънаха в могъщите му вълни и така, с изключение на кратките задъхани почивки, неусетно изтече остатъкът от нощта.
Малко преди разсъмване, с тон, в който се долавяше приятелска насмешка, тя попита:
— Още ли си на мнение, че черното е красиво?
— Сега повече от всякога! — искрено отвърна той.
Лежаха кротко един до друг. Роуина се надигна да види лицето му. Усмихваше се.
— Макар и бледолик, ти също не изглеждаш зле! — призна тя.
Както през вчерашния следобед той запали две цигари и й подаде едната.
— Предполагам, че черното наистина е красиво — както твърдят някои хора — проговори след известно време тя. — Но, според мен всяко нещо може да стане красиво, ако го гледаш през призмата на един приятен ден!
— А днешният такъв ли е?
— Днешният ли? Знаеш ли какво бих казала в ден като днешния? „Дори и грозното е красиво!“
Навън се развиделяваше.
— Искам да те видя пак — каза Адам. — Как може да стане това?
— Никак! И ти прекрасно го знаеш! — За пръв път в гласа и се промъкнаха метални нотки.
Той понечи да възрази, но тя сложи пръст върху устните му.
— Досега не се лъгахме. Нека не започваме накрая!
Той съзна, че Роуина е права. Онова, което започна тук, ще трябва и да свърши тук. Детройт съвсем не е Париж или Лондон, нито дори Ню Йорк. В някои отношения той продължаваше да бъде един малък провинциален град, който едва напоследък започва да търпи по-свободни нрави. Адам ясно осъзна, че не може да има него и Роуина едновременно. Тази мисъл го натъжи. Продължаваше да е под влиянието на това чувство и по-късно, когато напусна езерото Хигинс и пое по обратния път на юг.
На тръгване благодари на домакина за гостоприемството, а Ханк Крайсъл отвърна: