— Виждала съм как го правят пилотите — каза Ерика. — И винаги съм умирала от страх! Представям си какво би станало, ако се ударят в стената при тази скорост…
— Ако това се случи, по-добре е ударът да бъде страничен, мисис Трентън. Аз самият съм се удрял на няколко пъти…
— Наричайте ме просто Ерика — прекъсна го тя. — Наистина ли сте се удряли?
Адам не вярваше на ушите си. Няколко пъти беше водил жена си на автомобилни състезания, но никога не беше забелязвал у нея такова оживление. Вероятно сегашният й интерес се дължеше на инстинктивното чувство на симпатия, породило се между нея и младия пилот. То си личеше от пръв поглед — Пиер сияеше и по момчешки се палеше от интереса на Ерика. Адам изпита облекчение от факта, че може да възвърне самоувереността си, без да бъде непрекъснато в полезрението на съпругата си. Макар и вече у дома, съзнанието му не можеше да се освободи от мисълта за Роуина.
— Пилотът, Ерика, трябва да познава отлично пистата, на която му предстои състезание — продължаваше Пиер. — Трябва да умее да борави с нея като с… — Той се поколеба, търсейки подходящото сравнение, после с усмивка добави: — Така както музикантът борави с цигулката си…
— Или както мъжът с жената — добави Ерика.
И двамата се разсмяха.
— Трябва да знаеш мястото на всяка издутина и снижение, да знаеш каква става настилката под лъчите на горещото слънце или след лек дъждец… Затова тренираш и тренираш, караш колата дотогава, докато откриеш най-бързия начин за преодоляване на разстоянието.
Седнал в другия край на стаята с куп папки пред себе си, Адам подхвърли:
— Всичко това твърде много прилича на живота…
Никой от тях двамата не показа, че е чул думите му. Това му даде основание да заключи, че не биха имали нищо против, ако той мъничко поработи.
— А когато участвувате в продължително състезание, да кажем на осемстотин километра, случва ли се понякога да отклоните вниманието си? Мислите ли си за нещо друго?
Пиер отново пусна момчешката си усмивка.
— Опазил ме бог! Ако искаш да спечелиш или поне да слезеш читав от колата, а не да те изнасят, това е изключено! — После се зае да й обяснява: — Има твърде много неща, които трябва да контролираш и помниш. Как напредват другите, как да задминеш човека пред себе си, как да не позволиш да задминат теб. Освен това почти винаги имаш неприятности с техниката — едно леко омекване на гумата например води до незабележимо намаляване на скоростта и започваш да губиш десети от секундата. Смяташ и изчисляваш, за да решиш дали да спреш в бокса за смяна на тази гума, или да продължаваш така. Често от подобни решения зависи спечелването на едно състезание. На петдесет метра преди да влезеш в завоя, задължително трябва да погледнеш манометъра за налягане на маслото, а на правата след него — и всички останали прибори. Ушите ти непрекъснато се вслушват в песента на мотора… Освен това трябва да внимаваш за знаците, които ти дават механиците от бокса… Нямаш секретарка, трябва сам да се справяш с всичко…
Задълбочил се в документите пред себе си, Адам престана да чува разговора.
— Никога не съм предполагала всичко това — каза Ерика. — Сега вече ще гледам по съвсем друг начин, като „вътрешен“ човек!
— Ще се радвам, ако дойдете да ме видите на състезание, Ерика — промълви Пиер и хвърли бегъл поглед към другия край на помещението. После снижи глас и добави: — Адам каза, че ще бъдете на „Таладега-800“, но преди него има много други…
— Къде?
— Например в Северна Каролина. Може би ще дойдете?
Той я погледна в очите и тя за пръв път долови у него самочувствието на звездата, увереността на любимеца на тълпата. Сигурно доста жени умират за него!
— Северна Каролина не е чак толкова далеч — усмихна се в отговор тя. — Заслужава да си помисля.
След известно време Адам усети някаква промяна. Вдигна глава от книжата си и видя, че Пиер Флодънейл е станал и се готви да си тръгва.
— Мисля, че е време за спане, Адам — каза той. — Благодаря много за превоза и гостуването.
Адам постави в куфарчето си папката, която съдържаше прогноза за миграцията на американското население през следващите десет години и нейната връзка с търсенето на леки коли, след което извинително продума:
— Не се показах като гостоприемен домакин, но се надявам, че жена ми успешно ме е заместила.
— Разбира се.
— Вземете колата — бръкна в джоба си за ключовете той, — Утре сутринта позвънете на секретарката ми и тя ще поеме грижата някой да я прибере.
— Благодаря ви — поколеба се Пиер. — Но Ерика каза…