В същия момент Ерика се върна в стаята, наметнала леко палто върху домашната роба.
— Ще откарам Пиер — заяви тя. Адам се опита да възрази:
— Не е наложително…
— Навън е чудесна вечер! — настоя тя. — Иска ми се малко да се проветря.
Няколко секунди по-късно отвън долетя ръмженето на стартера, последвано от бързо затихващото равномерно боботене на двигателя. Къщата потъна в тишина.
Адам поработи още половин час, след което се качи в спалнята. В момента, в който си лягаше, отвън долетя шумът на колата и стъпките на Ерика. Но когато тя се качи в спалнята, той вече дълбоко спеше.
Сънува Роуина.
А Ерика сънува Пиер.
Глава седемнайсета
Създателите на автомобили фанатично вярват, че гениалните идеи се раждат съвсем неочаквано, блясват внезапно като необясним фойерверк по време на спокойни приятелски разговори — обикновено късно през нощта, когато всички са качили краката си върху масата.
Историята на автомобилната промишленост е пълна с подобни примери. Един от тях е свързан с раждането на модела „Мустанг“ на „Форд“ — най-блестящата кола, създадена върху детройтските чертожни маси след Втората световна война; колата, която очерта пътя на цяла генерация автомобили, десетилетия след нея слизали от поточните линии на „Форд“, „Дженеръл Мотърс“, „Крайслър“ и „Америкън Мотърс“. Макар и без същия блясък, по този начин бяха създадени и ред други успешни модели. По тази причина хората от творческите екипи често висят с часове в кабинетите си и докато повечето жители на Детройт отдавна са в леглата, те пушат, разменят мисли н като древните мъдреци чакат внезапното просветление.
Една нощ в началото на юни, две седмици след събирането в „колибката“ на Ханк Крайсъл, от подобно очакване бяха обхванати Адам Трентън и Брет Делъсантоу.
Идеята за ориона ги беше споходила именно в такава нощ, ето защо те и хората около тях очакваха това да стане и сега, когато трябваше да се мисли за новия фарстар — поредната им голяма задача. През последните месеци бяха проведени безброй заседания на „мозъчния тръст“ — някои с много участници, други — в ограничен състав, а най-често — само между Адам и Брет. Нито едно от тях не успя да очертае насоките за бъдещата им работа. По думите на Брет Делъсантоу те все още разполагаха само с „основите“ — цялата насъбрана документация, която малко или повече можеше да отговори на цял куп неизбежни за този етап въпроси: Къде се намираме в момента? Кой на кого продава? Какво правим добре и какво — зле? Какво искат да получат хората от своята кола? Какво искат в действителност? Къде ще бъдат те след пет години, къде ще бъдем ние? В политически, социален, интелектуален и сексуален аспект? Какъв ще бъде броят на населението? Вкусове? Мода? Какви нови проблеми и противоречия ще вълнуват хората? Каква ще бъде възрастовата структура на населението? Кои ще бъдат богати и кои — бедни? Кои ще са по средата? Къде? Защо?
Както тези, така и още хиляди други въпроси, факти и статистически данни бяха вкарани в електронните мозъци на компютрите. Но вече имаха нужда от нещо, което не беше по силите на никакъв компютър — вътрешното чувство, порива, прозрението, гениалността.
Съществуваше и друг проблем — за да определят формата на бъдещия фарстар, трябваше да знаят как ще бъде приет орионът. Но той щеше да бъде показан на широката публика чак след четири месеца, а дори и тогава те нямаше да бъдат в състояние да направят съответните изводи. Трябваха им поне още шест. Ето защо конструкторите бяха принудени да правят онова, което цялата автомобилна промишленост прави поради дългия срок за внедряване на новите модели — да гадаят.
Нощното заседание на Адам и Брет се проведе в „дисекционната“ зала на компанията.
Всъщност това не беше една зала, а цял отдел, настанен в строго охранявана сграда — истински склад на тайни, където външни хора рядко проникваха. И пред онези, които по една или друга причина успяваха да се озоват вътре, се разкриваше приказният свят на точната и вярна информация. Защото тук разглобяваха и разхвърляха колите — както собственото производство, така и това на конкуренцията — до най-малките възможни детайли, а после ги подлагаха на внимателно сравнение и анализ. Всеки от трите гиганта на американското автомобилостроене разполагаше със собствена „дисекционна“ зала или подобни лаборатории за сравнение.
Атмосферата тук беше такава, че специалистите бяха длъжни да дават безусловно честното си мнение и когато колата на конкуренцията се окажеше по-здрава, по-лека, по-икономична, по-добре сглобена — изобщо по-добра от собствената, — те открито го казваха. В тези случаи не трябваше да им влияят никакви пристрастия и лични предпочитания.