— А защо не са го направили? — попита Барбара.
Ленард Уингейт положи ръце върху масата и се наведе напред.
— Защото, мои мили наивни и състоятелни приятели, те никога през живота си не са виждали нещо по-добро! Защото никой никога не ги е учил да пазаруват, да сравняват цени. Защото, когато си вечно без пари, няма никакъв смисъл да знаеш подобни неща. Защото са отишли в магазин на бели, който функционира в заселен с чернокожи район, и там са ги измамили… ох, как добре са ги измамили! Защото такива магазини има много, и то не само в Детройт. Зная всичко това, защото се е случвало й на други от нашите хора.
На масата се възцари мълчание. Поръчката им пристигна и Уингейт отпи от своето уиски с лед. Няколко секунди по-късно отново проговори:
— Има и още една малка подробност, пряко свързана с надбавките за мебелите и останалите им покупки. Пресметнах набързо и изчислих, че им събират лихва някъде около деветнайсет-двайсет процента от общата стойност на стоките!
Уес Гропети тихо подсвирна.
— А дали вашият човек от „Кадри“, който ще се срещне с кредиторите им, ще може да направи нещо за намаление на цените и лихвите? — попита Барбара.
— За лихвите — може би — кимна Ленард Уингейт. — Вероятно аз сам ще се заема с това. Когато позвъним от името на компанията в някоя банка, там обикновено проявяват разбиране. Защото прекрасно знаят, че стига да поискаме, можем да ги подложим на доста осезателен натиск. Но за мебелите… — Той поклати глава. — Нямаме никакви шансове. Онези мошеници ще ни се изсмеят в лицето. Продават стоката си за толкова, колкото могат да вземат, а после препращат документите в банката и искат отстъпка. Малките хорица като Найт плащат разликата… ако, разбира се, успеят да издържат.
— А той ще запази ли работата си? — попита Барбара. — Роли имам предвид.
— Смятам, че мога да обещая това, ако не се случи нещо друго — отвърна Уингейт.
— Стига с тия приказки, за бога! — намеси се Уес Гропети. — Хайде да ядем!
Брет Делъсантоу, който през цялата вечер беше необичайно мълчалив, не пророни нито дума и по време на храненето. Беше дълбоко развълнуван от всичко, което видя тази вечер — условията, при които живеят Роли Найт и Мей-Лу, тясната мизерна стаичка в порутения и затънал в смет жилищен блок, хилядите подобни сгради в района, някои от които изглеждаха значително по-зле, общата бедност и занемареност на цялото гето. И друг път беше ходил там, но никога досега не беше оставал толкова поразен, никога видяното не беше го разтърсвало толкова дълбоко.
Бе помолил Барбара да присъствува на снимките както от любопитство, така и поради факта, че тя самата беше всецяло погълната от тях. Но съвсем не очакваше, че видяното ще му донесе толкова дълбоки душевни вълнения.
Не би могъл да каже, че е нямал понятие за проблемите на детройтското гето. Изправил се пред отчайващо мрачните постройки, той не зададе въпроса, който би задал всеки наивник: защо тези хора не се преместят другаде? Добре знаеше, че живеещите тук хора — особено чернокожите — се намират в здрав капан. И той е както икономически, така и социален. Колкото и високи да бяха наемите в гетото, в предградията те бяха още по-високи. Освен това беше твърде малко вероятно някое предградие да допусне чернокожи заселници, защото, независимо от далеч по-прикритите си и изтънчени форми, расовата дискриминация продължава да съществува навсякъде. Така например в Диърборн, където е главната квартира на „Форд“, при последното преброяване не беше регистриран нито един чернокож жител. Този факт лесно можеше да се обясни с враждебното отношение на сравнително добре обезпечените бели семейства, които твърдо подкрепяха коварните маневри на своя кмет — човек със солидни връзки и обществено положение.
Брет знаеше и друго — изпълненият с добри намерения Комитет за нов Детройт, превърнал се неотдавна в корпорация „Нов Детройт“ и създаден непосредствено след расовите размирици през 1967 година, прави немалко опити да подпомогне обитателите на гетото. Неговите хора бяха успели да съберат известни средства за започване на ново строителство. Но един от тях откровено призна: „Притежаваме лозунги в излишък, но не ни достигат тухлите.“ И макар че от вълненията през 1967 г. бяха минали доста години, не беше направено нищо друго, освен някои епизодични опити за подобряване на положението, довело до тях. А как би постигнал нещо един отделен човек, след като колективните усилия на толкова хора не са довели до нищо, запита се Брет.