После си спомни, че и по отношение на Нейдър бяха поставяли абсолютно същия въпрос.
Усети погледа на Барбара върху себе си и се обърна. Тя му се усмихна, но не го подкачи за необичайната му мълчаливост — двамата вече се познаваха достатъчно добре, за да обясняват настроенията си. Тази вечер тя изглежда великолепно, помисли си Брет. По време на разговора одухотвореното й лице издаваше неподправен интерес, интелект, сърдечност. Нито една oт познатите му жени не беше на нивото на Барбара и именно поради този факт той продължаваше връзката си с нея въпреки упоритото й нежелание за интимност.
Брет знаеше, че Барбара е изключително доволна от работата си върху филма и сътрудничеството си с Уес Гропети.
Междувременно режисьорът отмести чинията и взе салфетката, за да избърше устата и буйната си брада. Все така с неизменното черно таке на глава, дребничкият Гропети беше успял да унищожи огромна порция „Бьоф Строганов“, гарнирана с макарони и обилно полята с вино. Издаде звук на задоволство и се облегна назад в стола си.
— Ями кажете, Уес — започна Брет, — вълнували ли сте се някога истински oт това, което снимате?
На лицето на режисьора се появи учудено изражение.
— Всъщност ме питате дали тръгвам на кръстоносен поход, дали се опитвам да вадя душата на хората?
— Да — кимна Брет. — Точно това имах предвид.
— Пазил ме бог! — възкликна Гропети. — Естествено, аз, съм заинтригуван… трябва да бъда такъв. Но това трае само докато снимам. После — сбогом! — Той потърка брадата си и махна парчето макарон, което беше убягнало на салфетката. — Няма никакво значение дали снимам ливада с лютичета или клоака — вълнуват ме единствено точният ъгъл на снимките, най-подходящият обектив, осветлението, синхронът на звука… нищо друго! Пълната ангажираност е за хората, които си имат щатно място!
Брет кимна с разбиране и промълви:
— И аз мисля така.
В колата, вече на път към дома на Барбара, Брет попита:
— Е, как е? Добре ли върви филмът?
— Отлично! — отвърна тя, сгушила се до него на седалката. Беше толкова близо, че лицето му докосваше косите и, когато се извръщаше към нея.
— Радвам се за теб, знаеш ли?
— Зная — тихо отвърна тя.
— Никога не бих искал жената, с която живея, да няма нищо лично свое — нещо, което да си е само нейно…
— Ще запомня това в случай, че ми се наложи да живея с теб.
За пръв път от няколко месеца насам отваряха въпрос за възможността да живеят заедно.
— Мислила ли си за това oт тогава?
— Мислила съм — отвърна тя. — И това е всичко.
Брет млъкна, тъй като оживеното движение на пресечката между Джефърсън и магистралата Крайслър ангажира вниманието му. Малко по-късно попита:
— Искаш ли да поговорим за това?
Тя поклати глава.
— Колко още ще продължат снимките?
— Вероятно около месец.
— И все ще бъдеш заета?
— Сигурно. Защо питаш?
— Заминавам за Калифорния — отвърна Брет.
Тя се опита да разбере причините за внезапното му пътуване, но той не й каза нищо определено.
Глава деветнайсета
Дългата черна лимузина забави ход, сви наляво и безшумно се плъзна между потъмнелите от времето каменни колони, след което пое по една извиваща се павирана алея, водеща към жилището на Ханк Крайсъл в Грос Пойнт.
Зад волана седеше униформеният шофьор на Крайсъл, а зад него върху седалките от скъпа материя се бяха разположили домакинът и неговите гости — Ерика и Адам Трентън. Сред луксозното обзавеждане на колата фигурираше и малък бар, от който производителят на автомобилни части обслужваше гостите си по време на пътуването.
Беше късна вечер в края на юли.
Вечеряха в детройтския Атлетически клуб, където си бяха определили срещата. На масата им имаше и едно впечатляващо момиче с блестящи очи и подчертано френски акцент, което Крайсъл представи само с името Зоуи, добавяйки, че тя е ръководител на едно от новооткритите му бюра за контакти.
След вечерята Зоуи, която се оказа много интересна събеседница, се извини и ги остави. А Ханк Крайсъл предложи да ги отведе у дома си със своята кода.
Идеята за тазвечерната им среща възникна още в края на уикенда в „колибката“ на Крайсъл. Известно време след това производителят на автомобилни части позвъни на Адам и се уговориха да се видят. В началото Адам беше малко нервен, защото поканата включваше и Ерика, но после реши, че може да разчита на дискретността на своя домакин по отношение на всичко станало в „колибката“ и най-вече за Роуина. Той все още не можеше да се освободи от спомена за тази жена, но тя принадлежеше на миналото. А както благоразумието, така и здравият разум изискваха тя да си остане там. Оказа се, че напразно се е притеснявал. Ханк Крайсъл прояви необходимата дискретност и разговорът им се въртеше около съвсем други теми — шансовете на „Детройтските лъвове“ в предстоящия бейзболен шампионат, скорошния скандал в общината, ориона. Компанията на Крайсъл вече произвеждаше някои детайли за новата кола, и то в огромни количества. Адам се отпусна, но в същото време продължаваше да се пита какво ли ще поиска от него Ханк Крайсъл.