Стюардесата дяволито се усмихна:
— Това зависи най-вече от съпруга ми. Понякога предпочита да вечеряме у дома, а понякога отиваме…
— Ясно, ясно — прекъсна я Брет. — И да върви по дяволите цялата женска еманципация, нали? Едно време самолетните компании незабавно уволняваха момичетата, които са решили да се омъжват… и тогава всеки знаеше кому са подрязали крилцата!
— Стига това да ви утешава, бих казала, че сигурно щях да бъда заинтригувана, ако не трябваше да си ходя у дома! — отвърна момичето.
Дали и това не е част от инструкцията за поведение на стюардесите тю време на полет, запита се Брет. Мислите му бяха прекъснати от отново оживелите репродуктори:
— Пак съм аз — вашият капитан, приятели. Изглежда, трябваше да настоявам да обърнете внимание на онази видимост от сто километра, за която споменах преди малко Току-що получих последната синоптична прогноза за района на Лос Анджелес. Там има тежък смог и видимостта е едва около километър:
Капитанът добави, че след петдесет минути кацат, и изключи уредбата.
Първите следи на смога се появиха над планината Сан Бернардино. Полет 81 се намираше на деветдесет километра от брега на океана и погледнал отново През илюминатора, Брет ужасено си каза: „И това е на цели деветдесет километра!“ Преди около година пак беше пътувал по същия път, но тогава смогът се появи чак над Онтарио, разположен на четирийсет километра от крайбрежната ивица. Май при всяко свое пътуване ще открива, че отровната фотохимическа мъгла е пропълзяла още по-навътре в континента и като зловонна гъба обхваща земята, която някога наричаха „златния щат“. Техният „Бойнг-720“ започна плавно да се снижава към международното летище на Лос Анджелес, но вместо да става по-контрастна и по-ясна, панорамата под крилата му се размиваше все повече в постоянно сгъстяващата се сиво-кафява мътилка, в която постепенно потънаха багрите, слънчевата светлина, крайбрежната ивица… Внушителната панорама на залива Санта Моника, която някога вълнуваше пристигащите по въздуха пътници, отдавна се беше превърнала в спомен. Настроението на Брет Делъсантоу спадаше заедно с неотклонното снижение на самолета в гъстата отровна мъгла.
На десет километра източно от летището, точно според предсказанието на капитана, видимостта вече беше само километър и земята под тях едва се различаваше, макар че часовниците показваха едва 11:30 среднотихоокеанско време.
В сградата на „Юнайтед“ го очакваше пъргав млад човек от местния клон на компанията, на име Баркли.
— Дошъл съм със специална кола, мистър Делъсантоу — енергично каза той. — Къде ще отидем — направо в хотела или ще се отбием в колежа?
— Първо в хотела — отвърна Брет.
Главна цел на посещението му беше местният Колеж по дизайн към Центъра на изкуствата, но той реши да отиде там по-късно.
Макар и угнетен от вида на любимата му Калифорния, затисната под похлупака на разяждащото я отровно наметало, Брет се пооживи от суматохата, царяща около района на летището. Поотделно или заедно, колите винаги му правеха впечатление, а това с особена сила важеше в Калифорния, където хората просто живееха на колела и където бяха концентрирани над 11 процента от всички автомобили на Съединените щати. Именно това беше причината за прекомерното замърсяване на въздуха — Брет вече усещаше, че очите му започват да смъдят, а характерното дращене в ноздрите му доказваше, че смогът прониква и дълбоко в дробовете.
— Отдавна ли е толкова зле? — обърна се той към Баркли.
— Вече цяла седмица. Рядко имаме дори и половин ден, в който можем да видим синевата на небето… а цял ни се пада по-рядко и от Коледа. — Младият човек сбърчи нос — Опитваме се да обясним на хората, че не всичко идва от колите, а голяма част от мътилката се причинява от промишленото замърсяване.
— А вярваме ли си?
— Трудно е да се каже на какво вярваме, мистър Делъсантоу. Вие например вярвате ли, че проблемът с вредните газове на автомобилите отдавна е решен, както твърдят хората от автомобилния бранш?
— Когато съм в Детройт, вярвам. Тук обаче не съм толкова сигурен.
Брет знаеше, че проблемът се свежда до баланса между икономия и количество. Отдавна вече бяха в състояние да създадат двигател без никакви вредни газове, но той би струвал толкова скъпо, че колата би се превърнала автоматически в недостижима за обикновения потребител вещ — такава, каквато някога е била благородническата карета за босоногия селяк. За да бъде задържана цената на автомобила на приемливо ниво, производителите прибягваха до технически компромиси, Но дори и с тях днешните коли изпускаха далеч по-малко отровни газове от недалечните си предшественици. Ала количеството си казваше тежката дума — броят на колите се увеличаваше с всеки ден, всяка седмица, всеки месец, всяка година. И крайният резултат на това стълпотворение личеше най-ярко именно тук, в Калифорния.