Барбара се качи на горния етаж и за няколко минути двамата мъже останаха сами.
— Нямам представа какво е станало тук, мистър Залески — притеснено промълви Брет. — Но каквото и да е то, аз съжалявам…
Не получи отговор и побърза да излезе навън. Реши да изчака Барбара в колата.
Повече от половин час Брет и Барбара обикаляха из пустите улици, напразно надявайки се да открият Роли Найт. След като изнесе куфара си и колата потегли. Барбара забързано му разказа цялата история. Лицето на Брет видимо помръкна.
— Бедното момче! — промълви след известно мълчание той. — Нищо чудно, че нападна и мен!
— А и мен!
— Вероятно е убеден, че всички сме еднакви. А и защо пък да не мисли точно така?
Преминаха бавно по поредната пуста улица. Малко преди ъгъла фаровете осветиха някаква сянка, но това се оказа един от съседите на Залески, който се прибираше у дома.
— Роли си е отишъл — каза Брет и хвърли кос поглед към седалката до себе си. — Ние обаче знаем къде живее…
В гласа му се долови колебание и двамата прекрасно разбираха на какво се дължи го. През нощта гетото на Детройт е опасно. Там твър-де често стават въоръжени нападения и грабежи.
— Тази вечер не можем да направим нищо повече — поклати глава тя. — Да си вървим у дома.
— Нека не забравяме главното — отвърна той и отби до тротоара. Взе я в прегръдките си и устните им се сляха в продължителна целувка.
Доста по-късно двамата лежаха спокойно един до друг в тъмната спалня на Брет.
— Отворени ли са очите ти? — тихо попита Барбара.
— Да. — Брет лежеше по гръб и с ръце под главата, беше втренчил поглед в едва очертаващите се контури на тавана над него.
— Какво мислиш?
— Мисля за една глупост, която преди известно време изтърсих пред теб. Спомняш ли си?
— Да, спомням си.
Ставаше въпрос за онази вечер, в която Барбара приготвяше вечерята, а Брет доведе на гости Ленард Уингейт — първата им обща среща. Тогава, получил поредния отказ на Барбара да прекара нощта с него, той беше казал: Ти си на двайсет и девет години, не е възможно да не си опитвала. За какво се противиш?
— Но ти не възрази нищо! — опита да се оправдае Брет.
В отговор долетя нежният й смях:
— Ако човек предварително знае…
— Добре, добре. — Въпреки тъмнината тя усети усмивката му и се извърна с лице към него.
— Но защо все пак не ми каза? — поиска да узнае той.
— Ох, не зная. Трудно ми е да говоря за подобни неща. Толкова ли е важно в края на краищата?
— За мен е важно!
Известно време лежаха в мълчание, после Барбара отново проговори:
— И за мен е важно, ако искаш да знаеш. Винаги съм си мислела обаче, че трябва да го направя с някого, когото действително обичам! — Пресегна се и прокара пръсти по лицето му. — Най-накрая това стана.
Брет я прегърна и телата им отново се сляха.
— Аз също те обичам — прошепна той.
Съзнаваше, че в момента преживява нещо, което в живота рядко се повтаря. Все още не беше й казал за взетото в Лос Анджелес решение, не беше споделил и бъдещите си планове. Знаеше, че ако го направи сега, ще говорят до сутринта Но тази нощ не му беше до разговори.
След миг неудържимото желание отново се появи и двамата забравиха всичко на този свят.
— Ако искаш, мога да ти кажа нещо… — въздъхна Барбара, когато отново лежаха успокоени един до друг.
— Давай!
— Едва ли бих чакала толкова дълго, ако знаех, че е така хубаво! — притисна се към нето тя.
Глава двайсет и трета
В началото на юни известно време след като Адам Трентън запозна Пиер Флодънейл със съпругата си на връщане от „колибката“ на езерото Хигинс, започна и романът на Ерика.
Няколко дни след онази неделна вечер Пиер се обади по телефона и предложи да обядват навън. Тя прие и срещата им се осъществи в малко уютно ресторантче в Стърлинг Хайтс.
След седмица отново се срещнаха, но този път след обяда се отправиха към един мотел, където за Пиер беше запазена стая. Без много приказки се озоваха в леглото и там Пиер показа такива качества, че Ерика успя да ги оцени едва когато се прибра у дома. От месеци не беше изпитвала такова пълно физическо и психическо удовлетворение.
През целия юни и по-голямата част от юли се виждаха при всяка предоставила им се възможност — както през деня, така и вечерите, в които Адам я предупреждаваше, че ще закъснее.
За Ерика тези срещи бързо се превърнаха в липсващото й от дълго време насам блажено сексуално преживяване. С огромно удоволствие се наслаждаваше на младостта и свежестта на Пиер, на пламенната страст, която собствената й физика събуждаше у него.