Всяка тяхна среща представляваше пълна противоположност на онова, което преди няколко месеца си бе позволила с ризи търговски пътник Оли. Макар да не й беше никак приятно, тя понякога се сещаше за него и в такива, мигове потръпваше от погнуса. Изпитваше срам, задето бе допуснала това, колкото и дълбоко да бе отчаянието й по онова време.
Сега отчаяние нямаше. Нямаше представа колко дълго ще продължи романът й с Пиер, но много добре знаеше, че това ще си остане само роман, който все някой ден трябва да свърши. За момента му се наслаждаваше с всички фибри на тялото си, а очевидно същото важеше и за Пиер.
Насладата им носеще сигурност, а тя от своя страна бързо ги доведе до неизбежната в подобни случаи непредпазливост. Двамата често започнаха да се появяват заедно на обществени места.
Едно от най-любимите им места беше „Диърборн Ин“ — приятен ресторант в колониален стил с безупречно обслужване. Там ги привличаше и друго — зад ресторанта бяха издигнати няколко малки хижи, една от които беше точно копие на жилището, обитавано някога от Едгар Алан По. Именно нея си бяха харесали двамата влюбени. На първия етаж имаше две уютни стаички с малка кухня, а на втория, непосредствено под стръмния алпийски покрив, беше спалнята. Двата етажа бяха напълно изолирани помежду си и се даваха поотделно на гостите на „Диърборн Ин“.
При два от случаите, в които на Адам се налагаше да пътува извън Детройт, Пиер Флодънейл наемаше долния етаж, а Ерика — горния. И когато входната врата беше заключена, никой не можеше да знае кой ползува вътрешната стълба.
Ерика хареса толкова много малката историческа хижичка с нейните старинни мебели, че веднъж се тръшна на леглото и извика с пълен глас:
— Това е идеалното място за влюбените! И не би трябвало да се използува за нищо друго!
На което Пиер само изръмжа. Както обикновено той не само не беше способен да поддържа и най-елементарен разговор, но отказваше да проявява интерес към всичко, което не беше свързано с автомобилните надбягвания и секса. За състезания Пиер можеше да говори с часове, но всички останали теми го отегчаваха. На няколко пъти Ерика се опита да го увлече в разговор по някои актуални проблеми, за политика, изкуство… Но той или се прозяваше, или се въртеше на мястото си като непослушно хлапе, което не може да се съсредоточи за повече от няколко секунди. Всичко това я дразнеше и въпреки не-скритата си чувствена наслада понякога тя се улавяше, че страстно желае връзката им да бъде така пълноценна и в някои други отношения.
Някъде по времето, когато това желание беше започнало да се превръща в леко недоволство, имената им се появиха на страниците на „Детройт Нюс“.
За тях писа Елинор Бритмейър в своята страница за светска хроника. Мнозина я считаха за най-надарената в своята област журналистка на цяла Северна Америка, тъй като нито едно що-годе значително събитие от светския живот на автомобилния град не убягваше от вниманието й. Ето какво беше написала сега:
„Красивият плейбой и автомобилен състезател Пиер Флодънейл и младата и не по-малко красива Ерика Трентън — съпруга на известния с качествата си на плановик в автомобилостроенето Адам Трентън — продължават да се радват на взаимната си близост. Миналия петък те обядваха във «Волан» и както обикновено бяха изцяло погълнати от себе си и едва забелязваха околния свят.“
Отпечатани във вестника, тези думи нанесоха тежък удар на Ерика. Първата й мисъл беше, че още преди края на деня хиляди хора в Детройт и околностите му, между които немалко семейни приятели, ще прочетат бележката и ще направят съответните коментари. Внезапно й се прииска да изтича до отворения гардероб и да се скрие в него. Едва сега осъзна колко глупаво непредпазливи са били и двамата — сякаш нещо ги тикаше нарочно да се излагат на показ! И ето че дойде времето горчиво да съжалява за това.
Бележката в „Детройт Нюс“ се появи в края на юли — около седмица преди Ханк Крайсъл да ги покани на вечеря в Грос Пойнт. Адам както обикновено беше донесъл у дома вестника и двамата си го разделиха, над чашите мартини, които си бяха приготвили преди вечеря.
Ерика взе женската страница, на която се поместваше и светската хроника, а Адам се зае да преглежда новините на първа страница. Той обаче винаги хвърляше по един поглед и на останалите страници, ето защо Ерика основателно се опасяваше, че светската хроника може да привлече вниманието му.
Стигна до извода, че ще направи грешка, ако се опита да изнесе част от вестника навън. Адам сигурно би забелязал, колкото и ловко да го направи.
Вместо това тя отиде в кухнята н реши да побърза с поднасянето на вечерята, като сметна, че зеленчуците са готови. Те не бяха, но тя видя, че до момента, в който остави вестника, за да седне на масата, Адам все още не беше стигнал до вътрешните страници.