Наистина не предприе никакви конкретни действия за изпълнение на решението си и продължи да живее в къщата в Куортън Лейк, но окончателно се премести да нощува в стаята за гости. Просто прие, че за да свикне, ще й е необходимо време и трябва да поживее в чистилището.
Адам не изрази никакъв протест. Очевидно беше убеден, че разногласията им, ще бъдат изгладени с течение на времето, въпреки че Ерика мислеше обратното. Тя продължаваше да поддържа домакинството, но и не отказа да се види с Пиер, който й позвъни между две автомобилни ралита.
— Нещо не е наред! — заяви Ерика. — Усещам го, въпреки че мълчиш!
Пиер беше смутен и несигурен. Подобно на повечето младоци той не умееше да прикрива настроенията си.
— Няма такова нещо — промърмори, излегнал се на леглото до нея.
Ерика се надигна на лакът-. Пердетата бяха спуснати и мотелската стая беше полутъмна. Все пак всичко в нея се виждаше съвсем ясно — безличното обзавеждане и типичните за всички мотели евтини мебели. Часът беше два следобед и те се намираха в едно от предградията на Бърмингам. Поради липса на време Пиер отказа продължителното пътуване до Канада. Навън времето беше мрачно. В края на обедната информационна емисия по радиото съобщиха, че се очакват превалявания.
Тя се извърна към Пиер, чието лице също се очертаваше съвсем ясно в здрача. Той й се усмихна, но зад усмивката му прозираше безпокойство. Светлите му коси стърчаха на всички, страни — без съмнение благодарение на ръцете й, които само допреди минута бяха заровени в тях.
Вече беше успяла искрено да се привърже към този човек. Въпреки явната му посредственост в интелектуално отношение той си оставаше привлекателен. Дори прекалено високото му на моменти самочувствие, явно дължащо се на звездния синдром, тя възприемаше само като още едно доказателство за неговата мъжественост.
— Я престани да увърташ! — сопна му се тя. — Казвай какво ти тежи на душичката!
Пиер посегна към захвърлените до леглото панталони и затършува из джобовете за цигари.
— Е, хубаво — отвърна той, без да я гледа. — Мисля, че става въпрос за нас двамата…
— Какво за нас двамата?
Той запали и издуха дима към тавана.
— Отсега нататък все по-често ще бъда на пистата. Рядко ще идвам в Детройт. Помислих си, че трябва да го знаеш…
Замълча, а Ерика усети как я облива студена вълна. Направи усилие да не потръпне и тихо каза:
— Това ли е всичко, или има и още нещо?
Пиер притеснено се размърда:
— Какво друго?
— Ти по-добре знаеш!
— Не… Просто си мислех… Виждахме се прекалено често… вече от дълго време насам…
— Наистина. — Ерика направи опит да се сдържа, защото ясно съзнаваше колко ще бъде глупаво, ако изпадне в нервна криза. — Цели два месеца и половина!
— Ами! — в гласа му се прокрадна неподправена изненада. — Наистина ли станаха толкова?
— На теб май ти се струваше, че са много повече!
Пиер направи опит да се усмихне.
— Не е така.
— А как е тогава?
— По дяволите, Ерика! Просто няма да се виждаме за известно време, и толкоз!
— Какво значи известно време? Месец? Шест месеца? Година?
— Зависи как ще тръгнат нещата — неопределено отвърна той.
— Кои неща?
Той сви рамене и замълча.
— И какво ще Стане след това неопределено време? — настоя Ерика. — Ти ли ще ми се обадиш, или аз на тебе? — Чувствуваше, че отива твърде далеч, но се дразнеше от неговите увъртания. Той отново не отговори и тя добави: — Значи оркестърът свири „Време за раздяла“, а? Значи ми даваш пътя? Ако е така, защо не ми го кажеш направо и да свършим веднъж завинаги?
Той моментално се възползува от предоставилата му се възможност:
— Май наистина е така!
— Благодаря ти за честния отговор! — Ерика си пое дълбоко дъх и добави: — Сега поне зная как стоят нещата.
Общо погледнато, тя едва ли имаше основание да се чувствува-обидена. Настоя за отговор и си го получи, макар че още от началото на разговора усети накъде вървят нещата. В душата й се бореха най-различни емоции, но над тях постепенно взе връх наранената й гордост, защото винаги беше считала, че тя първа ще прекрати тази връзка. Оказа се, че не е била готова за подобна стъпка и сега заедно с обидата в душата й се промъкваха мъката, тъгата и самотата. Имаше достатъчно разум, за да не започне да спори и настоява. Това нямаше да промени нищо. Отдавна знаеше, че Пиер просто се пресята и взема събудилите любопитството му жени, а след това се отървава от тях точно по начина, до който прибягна сега. При мисълта, че. Отново ще остане сама, изведнъж й се доплака, но направи усилие да се овладее. „Проклета да бъда, ако му позволя да разбере колко дълбоко ме е засегнал“ — стисна зъби тя. После хладно продума: