— Сигурно — сви рамене Адам. — Предполагам, че от време на време всички мислим за това.
Пърс сплете пръстите си и се зае да ги разглежда.
— За теб биха могли да се напишат няколко неща. Например: Той беше вицепрезидент на автомобилна компания. Или даже „президент“, ако, разбира се, късметът продължи да бъде на твоя страна и успееш да се справиш с всичките си сериозни конкуренти. Естествено, макар и многолюдна, компанията ти ще бъде добра. Защото, старче, автомобилният бизнес просто гъмжи от президенти и вицепрезиденти… Броят им е такъв, че човек неволно се сеща за населението на Индия…
— Ако искаш да ми кажеш нещо, защо не го кажеш направо? — попита Адам.
— Прекрасно предложение, старче.
Понякога Пърс прекалява с благопристойното си поведение на английски благородник, помисли Адам. За да изучи това, поведение в детайли, му беше необходимо доста време, защото, благородник или не, той беше живял в Съединените щати цели двайсет и пет години и всичките му навици и вкусове бяха напълно американски, с изключение може би на езика. Същевременно и другата възможност беше напълно вероятна — всеки човек си има своите слабости и слабостта на Пърс бешe всичко английско.
Ученият се наведе напред и впи поглед в очите на Адам.
— А знаеш ли какво друго биха могли да напишат на твоята плоча? „Той създаде нещо ново, различно и полезно. Той беше лидер, когато се прокарваха новите пътища, когато се разораваха девствени целини. И онова, което остави след себе си, има непреходни значение.“
Пърс се отпусна в креслото си, сякаш се беше изморил от необичайното за характера му красноречие.
А в настъпилата тишина Адам почувствува, че думите на приятеля му го развълнуваха по странен и необичаен начин. Призна пред себе си, че в тях има много истина, и се запита колко време след амортизацията на новия за момента орион някой ще си спомня за него. Въпросът се отнасяше с пълна сила и за бъдещия фарстар — две коли, които в момента сякаш бяха най-важното нещо на света за много хора, сред които бе и той. Но такива ли щяха Да бъдат те, погледнати през призмата на времето?
В кабинета цареше тишина. И тук, както в останалите помещения на административната сграда, се усещаше как след края на работното време отминава и напрежението. Секретарките и останалите административни служители се готвеха да си тръгват, От своето място Адам можеше да следи движението по магистралата, което рязко се засилваше в часа, в който хората напускаха работните си места.
Срещата им стана по това време, тъй като Пърс настоя да поговорят поне един час на спокойствие.
— Разкажи ми нещо за свръхпроводниците и революцията, която очаквате от тях — помоли го той.
— Те ще бъдат главните носители на огромни маси енергия — тихо започна приятелят му. — Ще ни дадат възможност да пречистим околната среда, ще създадат изобилие, каквото тази планета не познава!
От другия край на кабинета се разнесе настойчивото жужене на служебния телефон.
Адам хвърли раздразнен поглед към бюрото си. Още преди пристигането на Пърс беше наредил на секретарката си Ърсюла да не го свързва с никого. Насреща приятелят му също изглеждаше недоволен от прекъсването.
В същото време Адам отлично знаеше, че Ърсюла не би си позволила да наруши заповедта му без основателни причини. Той се извини на Пърс, прекоси помещението и вдигна слушалката.
— Не бих ви безпокоила, сър — прозвуча в нея приглушеният глас на секретарката му. — Но някой си господин Стивънсън настоява да говори с вас по изключително важен въпрос.
— Смоуки Стивънсън?
— Да, сър.
Адам се ядоса:
— Поискайте му номер, на който мога да го открия довечера. Ще му се обадя, щом се освободя. В момента съм зает!
Ясно долови-колебанието на Ърсюла:
— Точно така му казах, мистър Трентън. Но той настоява. Каза, че няма да му се сърдите, като разберете за какво става въпрос.
— По дяволите! — изруга Адам и хвърли извинителен поглед към Пърс. — Още ли е на телефона?
— Да.
— Свържете ме тогава! — Адам прикри мембраната с ръка и подхвърли на приятеля си: — Няма да ми отнеме повече от минутка!
Хора като Смоуки Стивънсън винаги считат своите работи за най-важното нещо на този свят, помисли си той.
В слушалката нещо прещрака и до него долетя гласът на търговеца:
— Адам, вие ли сте?