— Аз съм — отвърна Адам, без да си прави труд да прикрива раздразнението си. — Разбрах от секретарката си, че сте били уведомен за моята заетост! Налага се да почакате независимо от важността на въпроса ви!
— Да предам ли това и на вашата съпруга?
— Как да ви разбирам? — с леден тон попита Адам.
— Ами както ви е угодно, господин велики началнико! Толкова сте зает, че не искате дори да вдигнете слушалката, за да чуете какво ще ви съобщи един верен приятел! Жена ви е арестувана! Но не за нарушение на правилата за уличното движение, както може би си помислихте, а за кражба!
Адам смаяно мълчеше, а Смоуки продължи да говори:
— Ако възнамерявате да й помогнете по някакъв начин, а и да помогнете на себе си, трябва незабавно да зарежете важните си дела и да дойдете тук, където ще ви чакам. Сега слушайте внимателно, за да разберете как да ме намерите…
Все така замаяно Адам записа указанията на Смоуки и бавно постави слушалката.
— Имаме нужда от адвокат — каза Адам. — Познавам няколко и сега ще звънна на един от тях.
Двамата със Смоуки седяха в колата на търговеца, паркирана пред полицейския участък. Адам още не беше влизал вътре, отстъпил пред убежденията на Смоуки да остане и изслуша обстоятелствата по арестуването на Ерика — така, както му ги беше представил по телефона шефът Аренсън, — обстоятелства, които двамата вече бяха обсъдили в кабинета на началника, докато чакаха Адам. И колкото повече слушаше, толкова по-напрегнат ставаше.
— Разбира се, разбира се — съгласи се Смоуки. — Идете и телефонирайте на адвоката си. А защо не звъннете и на „Нюс“, „Фрий Прес“ и „Бърмингам Иксентрикс“? Те несъмнено ще ни осигурят и фотографи!
— Какво значение има това? Полицията явно е допуснала досадна грешка!
— Няма никаква грешка.
— Жена ми никога не би…
Търпението на Смоуки Се изчерпа:
— Жена ви е извършила кражба! Ще набиете ли това най-после в главата си? И не само я е извършила, но и си е признала всичко в съответната писмена форма!
— Не мога да го повярвам!
— По-добре го повярвайте! Каза ми го лично началникът на участъка Аренсън, а той няма да ме лъже. Освен това в полицията съвсем йе работят глупаци…
— Зная — въздъхна Адам и бавно изпусна насъбралия се в дробовете му въздух. Наложи си да мисли и разсъждава с усилие на волята — за пръв път от рязкото прекъсване на разговора му със сър Пърсивал Стайвесънт преди половин час. Пърс разбра, че се е случило нещо наистина важно, макар Адам да не му даде никакви подробности за внезапния си телефонен разговор. Уговориха се да се чуят по-късно вечерта или на другата сутрин.
Сега Адам седеше до Смоуки Стивънсън, който пафкаше дебела пура и колата се пълнеше с лютив дим въпреки включената на пълни обороти климатична инсталация. Навън продължаваше да вали. Монотонният и навяващ униние дъжд не беше спрял нито за миг от часовете на ранния следобед. Смрачаваше се и преминаващите коли една по една включваха светлините си. Светнаха и прозорците на административните сгради наоколо.
— Е, добре — въздъхна още веднъж Адам. — Ако Ерика действително е извършила подобно нещо, то трябва да има някаква причина.
Търговецът по навик потърка брадата си. Беше посрещнал Адам без следа от враждебност или съчувствие и продължаваше да се държи така:
— То си е ваша работа — искам да кажа, на вас и жена ви. Същото важи и по отношение на истината и лъжата. Не е моя работа да ви се меся. Сега говорим за създалите се обстоятелства и нищо повече.
До тях паркира полицейска лимузина. От нея двама полицаи свалиха някакъв човек и на минаване край тях внимателно огледаха колата на Смоуки Стивънсън и хората вътре. Човекът, чиито ръце бяха оковани в белезници, не им обърна никакво внимание. Под погледите на Адам и Смоуки тримата се упътиха към участъка.
Всичко това неприятно напомняше за работата на хората тук.
— Значи вие продължавате да твърдите, че Ерика е там вътре и се нуждае от помощ? — още веднъж попита Адам. — И аз мога да направя две неща — да се втурна в участъка, да използувам цялото си влияние, за да я измъкна, като допусна още кой знае колко грешки, или пък да изчакам пристигането на адвоката си, което би било по-разумно…
— Разумно, неразумно… — изръмжа Смоуки. — Може да стане така, че после да съжалявате за пропуснатия шанс.
— А вие какво предлагате?
— Като начало да отида още веднъж в участъка и да поговоря отново с шефа… този път по ваша молба После ще видим…
— А защо полицията е позвънила на вас? — сети се най-накрая да попита Адам.
— С шефа сме приятели — отвърна Смоуки. — А той знае, че аз ви познавам.