— Не съм забравил — отвърна Илрой Брейтуейт, който за разлика от останалите упорито продължаваше да фиксира разкрилата се пред очите му съблазнителна гледка. В последвалите няколко дълги секунди мълчание всяка друга жена би проявила някакви признаци на смущение, но брюнетката се владееше превъзходно и ни най-малко не се раздели със своята самоувереност.
Без да отмества поглед от невралгичната точка, Сребърната лисица умишлено бавно проточи:
— Та какъв беше вашият въпрос, Моника?
— Чухте го много добре!
Победен в играта на нерви, Брейтуейт вдигна глава:
— О, да… Луната — въздъхна той. — Знаете ли, понякога направо съжалявам, че стигнахме там! Това събитие създаде нови клишета във всяка област, която има някаква връзка с техническия прогрес. Всеки идва и ни казва: „Отидохме чак на Луната, а вие все още не можете да решите този въпрос!“
— Добре… — намеси се журналистът от „Уолстрийт Джърнъл“. — Колежката ви го спести, но аз ще ви задам точно този въпрос.
— Ще ви отговоря! — остро отвърна вицепрезидентът. — За разлика от хората, които работят за овладяването на Космоса и които се радват на неограничени финансови ресурси, ние нямаме тяхната ясно поставена цел — да отидат на Луната, и толкоз! Вие искате от нас на всяка цена да създадем електрически или парен автомобил само защото сте попрочели оттук-оттам по нещо и сте сигурни, че то някъде съществува. Но на практика нещата изглеждат съвсем другояче. Част от най-блестящите капацитети в тази област са твърдо убедени, че поставянето на такава цел е непрактично и не си струва да се експериментира в тази насока. Ние имаме по-добри идеи и далеч по-практични цели!
Брейтуейт прекара ръка по сребърната си грива и кимна на Адам Имаше вид на човек, комуто всичко е дошло до гуша.
— Според нас чист въздух или поне въздух, който не е замърсен от моторните превозни средства — поде Адам, — можем да създадем най-бързо и с най-малко капиталовложения, като внесем редица подобрения в сегашния бензинов двигател с вътрешно горене и същевременно рязко повишим качеството на горивото и контрола над изгорелите газове.
Замълча и после умишлено тихо продължи:
— Тук му е мястото да споменем за роторния двигател тип „Ванкел“, който също е с вътрешно горене. Може би тази идея не е толкова блестяща, колкото идеята за използуване на парна или електрическа тяга, но именно зад нея стои солидната наука.
За пръв път от началото на пресконференцията думата взе Боб Ървин от „Детройт Нюс“:
— Нека за момент оставим настрана въпроса за парните и електрическите автомобили… Вие едва ли ще отречете, че преди появата на хора като Нейдър и Емерсън Вейл автомобилната промишленост не беше бог знае колко загрижена за опазването на околната среда… Така ли е?
Въпросът беше зададен преднамерено небрежно и видът на Ървин беше съвсем добродушен зад дебелите рамки на очилата. Въпреки това обаче Адам ясно долови вътрешния му заряд. Поколеба се за миг, после отвърна:
— Не го отричам.
Останалите трима репортери изненадано вдигнаха глави от бележниците си.
— Доколкото си спомням, нашата среща се дължи на Емерсън Вейл… на един критик и противник на автомобилната промишленост, нали? — все така небрежно продължи Ървин.
— Събрали сме се тук, защото главните ви редактори ни помолиха да отговорим на някои въпроси! — намеси се от мястото си до прозореца Джейк Ърлъм. — Между тях фигурира и твоята лична молба, Боб… Допускахме, че част от вашите въпроси ще бъдат свързани с изявленията на Вейл, но това съвсем не означава, че сме организирали пресконференция специално заради него!
— Не е нужно да ми обясняваш толкова подробно, Джейк — усмихна се Ървин.
Адам хвърли поглед към угрижената физиономия на Джейк Ърлъм и заключи, че той силно се съмнява в ползата от тази уж неофициална пресконференция.
— Мисля, че въпросът ми едва ли е неуместен, Адам — продължи Ървин. Думите с мъка намираха пътя си от устата му навън — сякаш този човек ги търсеше и подбираше с цената на върховни усилия. Но хората, които го познаваха, добре знаеха, че всичко това е само привидно. — Как мислиш, дали критиците на автомобилната промишленост — да вземем например Нейдър и борбата му за по-голяма сигурност на автомобилите — са изиграли някаква положителна роля?
Въпросът беше прост, но формулировката му беше такава, че напълно изключваше уклончивия отговор. Адам усети как у него се надига раздразнението и понечи да извика: „Защо избра точно мен, Боб?“ После си спомни инструкциите на Илрой Брейтуейт — „ще наричаме нещата с истинските им имена“.