В кабинета влезе шефът на Отдела за обществени контакти.
— Тези срещи с представителите на печата май вече не са онова, което бяха, а, Джейк? — обърна се към него вицепрезидентът по производствените въпроси.
— Ако искате да кажете, че сме станали по-агресивни и по-целенасочени, аз бих ви обяснил, че така се обучават всички репортери — намеси се представителят на „Уолстрийт Джърнъл“. — Нашите редактори искат пълно разнищване на проблемите. Предполагам, че както всичко в живота, така и журналистиката се намира в процес на промяна… — Помълча, после замислено добави: — Понякога всичко това ме кара да се чувствувам неудобно…
— Но не и мен! — вметна представителката на „Нюзуик“. — Все още никой не е отговорил на въпроса ми… На вас го зададох — обърна се тя към Адам.
Той се поколеба. Quo vadis? Понякога, макар и по друг начин, той също си беше задавал този въпрос. Но доколко можеше да бъде откровен в миг като този?
Спаси го Илрой Брейтуейт.
— Ако Адам не възразява, ще ви отговоря аз — каза Сребърната лисица. — Без да приемам инсинуациите ви, Моника, аз смея да заявя, че като представител на бранша нашата компания винаги е била изпълнена с чувство на отговорност пред обществото, има ярко изявено и демонстрирано години наред обществено съзнание. Колкото до потребителското мислене, мога да заявя, че винаги сме вярвали в него, още далеч преди това словосъчетание да си пробие път сред…
Добре оформените фрази се затъркаляха като воденични камъни. Адам изпита облекчение, че вместо него отговори друг. Въпреки цялата си отдаденост на професията той би изразил известни резерви, ако, разбира се, искаше да бъде честен.
Изпита чувство на облекчение от наближаващия край на срещата. Защото изгаряше от нетърпение да се втурне към своите „ловни полета“ — там, където като любима и властна жена го зовеше новият орион.
Глава пета
В Центъра за проектиране и промишлен дизайн на компанията, отдалечен на около километър от административната сграда, в която пресконференцията вече приключваше, както винаги острата миризма на глина доминираше над всичко. Работниците с течение на времето свикваха с тази миризма и твърдяха, че изобщо не усещат специфичния мирис на сяра и глицерин, който изпълваше и най-отдалечените кътчета на строго охраняваните ателиета, разположени в кръг около главната зала. В тези ателиета се изработваха скулптурните модели на бъдещите автомобили.
Външните посетители обаче бърчеха носове, Но тяхното число беше съвсем ограничено, тъй като повечето имаха достъп само до входното фоайе или най-много до няколкото канцеларии зад него. Дори и там те бяха обект на внимателна проверка от страна на охраната и нито за миг не оставаха без придружител. На реверите им бяха окачени специални значки, които определяха достъпните за тях зони.
Публична тайна е, че проектите за нови модели коли се охраняват пo-cтрого дори от ядрените тайни на правителството и стратегическите обекти с национално значение.
Дори конструкторите на самата компания не можеха да се движат безпрепятствено из Центъра. По-младшите имаха достъп само до едно-две ателиета и това правило важеше в продължение на доста години. Суровите предохранителни мерки бяха напълно оправдани, тъй като се случваше някои проектанти да не издържат пред съблазнителните предложения на конкуренцията и да й разкрият тайните на позволените за тях ателиета. А всяко ателие имаше своя собствена тайна, ето защо колкото по-малко хора влизаха в него, толкова по-малка беше вероятността тези тайни да станат чуждо достояние. Общо взето, всеки конструктор знаеше само това, което по необходимост трябваше да знае за работата по новите модели. Тук с пълна сила важеше принципът при опазване на военната тайна — всеки да знае само толкова, колкото е необходимо за пряката му работа. Едва след доста солиден трудов стаж в компанията и след желязно финансово обвързване — покупка на акции и изгодни условия за пенсиониране — мерките за сигурност постепенно се либерализираха и накрая конструкторът получаваше специална значка, която му даваше достъп до повечето от строго охраняваните помещения. Обикновено той се гордееше с нея и я носеше като медал за бойни заслуги. Но имаше случаи, при които дори и тази солидна система се пропукваше и някой измежду най-талантливите конструктори внезапно преминаваше на страната на конкуренцията, явно предложила му такива финансови условия, на които никой не би могъл да устои. С неговото бягство компанията автоматически губеше години на упорит изследователски труд. Някога най-известните автомобилни конструктори са работили едновременно за всички големи компании, макар че още тогава „Форд“ и „Дженеръл Мотърс“ стриктно спазвали неписаното правило никога да не правят съблазнителни предложения на своите най-добри стилисти и дизайнери. За „Крайслър“ обаче това правило никога не е важало.