— Защо казвате, че притежателите на коли се самозаблуждават? — попита момичето.
— Наистина е така. Просто това е в природата на човека и всички сме се примирили с този факт. — Брет дръпна стола си назад и стана. — Голяма част от средностатистическите американци предпочитат колите със стремителни линии. Но в същото време се мислят за благоразумни същества. И какво се получава в крайна сметка? Една чиста заблуда. Повечето от същите тези средностатистически американци не могат да обяснят дори на самите себе си мотивите, които ги движат при покупката на поредната им кола.
— Как можете да бъдете сигурен в това?
— Много просто. Ако нашият човек, нека го наречем Джо, има нужда просто от едно сигурно транспортно средство (а това твърдят почти всички), той ще бъде напълно доволен от най-простите, евтини и икономични модели, които предлагат „Шевролет“, „Форд“ или „Плимът“. Но болшинството иска нещо повече, защото както хубавото маце, което ти виси на ръката, както красивата къща, която притежаваш, така и колата поражда у теб едно хубаво, топло чувство… В това няма нищо лошо. Но Джо и приятелите му мислят, че има, ето защо предпочитат да се самозаблуждават!
— Значи проучването на потребителското търсене…
— То е за гаргите! Нека си представим, че сме изпратили на улицата някоя мадама от тези с бележниците и тя запита първия срещнат тип какво би искал да има в новата си кола. Той веднага решава да й направи добро впечатление и започва да бръщолеви за надеждност, икономия на гориво, безопасност, приемлива цена. Ако допитването се провежда в писмена форма, той пак пише същите глупости, но вече за да впечатли себе си. И в двата случая едва ли ще се сети да каже нещо за външния вид. Но когато същият този тип тръгне да си купува кола и влезе в магазина, той автоматически поставя на първо място външния вид, независимо дали си го признава, или не.
Брет се изправи и се протегна.
— Някой може би ще ви каже, че любовният роман на човека с автомобила вече принадлежи на миналото. Не му вярвайте. Хора като нас още доста време ще си вадят хляба по тези места, деца, тъй като добрият стар Джо си остава най-верният приятел на дизайнера!
Той погледна часовника си. До срещата му с Адам Трентън оставаше половин час — значи има достатъчно време да се отбие в ателието за боядисване и вътрешно оформление.
Преди да излезе, той с неподправено любопитство запита:
— Е, какви са ви впечатленията?
Само преди няколко години проблемите на тези младежи бяха и негови. Автомобилните компании редовно канеха студентите на бъдещите им работни места, обграждаха ги с внимание и им даваха пълна възможност да се потопят в деловата атмосфера. Освен това внимателно следяха развитието им в самите колежи. Екипи на Голямата тройка посещаваха университетите няколко пъти в годината и открито се конкурираха за привличането на най-талантливите абсолвенти не само в областта на дизайна, но и във всяка друга специалност — инженерни науки, научноизследователска дейност, финанси, търговия, право. По този начин със своите високи заплати, премии и гарантираната възможност за издигане автомобилните компании обираха кай-мака на висшите учебни заведения. Някои хора, между които и немалко служители в самия отрасъл, считаха тази практика за недостойна, не можеха да се примирят с факта, че производителите на автомобили привличат цвета на нацията и така лишават не само нея, но и цялото човечество от онези умове, които вероятно биха намерили разрешение на най-неотложните му проблеми. Въпреки всичко нямаше друг промишлен отрасъл, който да е в състояние да си осигурява толкова пълноводен поток от високоинтелигентни специалисти. Един от тях беше Брет Делъсантоу.
— На мен ми е страшно интересно! — възкликна момичето със сияещите очи, отговаряйки на неговия въпрос. — Имам чувството, че съм свидетел на истинското творчество. Е, малко страшничко е, разбира се… Трябва да се състезаваш с толкова много отлично подготвени специалисти! Обаче успееш ли тук, значи наистина представляваш нещо!
Това момиче вече има необходимата психологическа нагласа, помисли си Брет. Сега й трябват само талант и малко усилия, за да преодолее инстинктивното недоверие на хората от този бранш към жените, които искат да бъдат нещо повече от секретарки.
— А ти? — обърна се той към младежа.
Замисленият студент нерешително поклати глава и се намръщи.
— Не зная — бавно промълви той. — Наистина, тук всичко е с големи мащаби, много хора си вадят хляба с цената на усилен труд… Без съмнение е и много интересно. — Той кимна с глава по посока на момичето. — Но аз продължавам да се питам едно: струва ли си всичко това? Може да съм луд, за да си задавам подобен въпрос сега — когато почти съм завършил. Но в качеството си на творец не мога да не си го задам… Струва ли си? Това ли е онази работа, на която съм готов да отдам всичките си сили, целия си живот?