Брет се усмихна.
— Ако това се разчуе, всяка собственица на проскубано кожено палто в Съединените щати ще хукне да се вози на нашите коли, а после ще ни даде под съд, за да й купим ново!
— Никак не е смешно! Горе шефовете бият тревога!
— Вероятно сте снели от производство този плат?
— От днес сутринта — кимна Хибърстайн. — Освен това въвеждаме допълнителна проба на всички нови тъкани. Както се досещаш, името й е „кожена“ проба.
— А какво ще стане с вече продадените тапицерии?
— Един господ знае! Аз лично съм щастлив, че не отговарям за тая работа. Чух, че въпросът е стигнал чак до председателя на дирекционния съвет! Доколкото ми е известно, правната служба изплаща без излишен шум всички постъпили искове за обезщетения, макар да е сигурна, че част от тези искове са фалшиви. Предпочитат да плащат, за да потулят инцидента.
— Покриват го с кожи от норка, а?
— Моля те да ми спестиш тъпите си остроумия! — раздразнено отвърна началникът на ателието. — За всичко това ще бъдеш официално уведомен, но аз си помислих, че ти и твоите колеги трябва да го знаете заради ориона.
— Благодаря ти — вече сериозно отвърна Брет. Явно тапицерията на новата кола трябва да бъде променена, макар че други ще имат грижата за това. Беше благодарен на колегата си и по друга, съвсем лична причина — в близките няколко дни явно ще трябва да смени или цялата си собствена кола или поне тапицерията й, тъй като тя също беше изпълнена в метален маган. Нямаше никакво намерение да съсипе палтото от норка, което беше избрал за един специален подарък през следващия месец. Тази норка, която положително щеше да се вози в колата му, беше определена за рождения ден на Барбара. Барбара Залески.
Глава шеста
— Татко — каза Барбара, — налага се да остана още ден-два в Ню Йорк и ти се обаждам да те предупредя.
В слушалката долиташе приглушеният тътен на завода. Беше чакала доста минути, докато телефонистката се опитваше да открие Мат Залески. Явно го бяха намерили в близост до конвейера.
— Защо? — попита баща й.
— Какво защо?
— Защо трябва да стоиш там?
— Обичайните причини — меко проговори тя. — Проблеми с клиенти на агенцията. Освен това имам и едно-две заседания относно рекламната ни политика през идущата година, на които не мога да не присъствувам. — Обясняваше търпеливо, макар и да нямаше нужда да навлиза в толкова подробности. Сякаш е дете, което иска разрешение да закъснее. Стига да пожелае да остане в Ню Йорк седмица, месец, завинаги. Толкоз!
— А не можеш ли да се връщаш за нощуване у дома?
— Не, татко, не мога.
Барбара искрено се надяваше да избегне поредната караница. Не й се искаше отново да му напомня, че вече е на двайсет и девет години, пълноправен гражданин — два пъти гласувал в президентски избори, с отговорна работа и определени успехи в нея. Между другото, благодарение на работата си тя бе напълно независима от финансова гледна точка и можеше да се изнесе от дома си когато пожелае. Продължаваше обаче да живее с баща си, защото знаеше колко е самотен след смъртта на майка й. Не искаше да му прави живота още по-тежък.
— И кога ще се прибереш?
— В края на седмицата при всички случаи. Ще изкараш някак и без мен. Внимавай с язвата. Как е тя впрочем?
— Забравих я. Имам си други грижи. Тая сутрин имах големи неприятности в завода.
Напрегнат е, помисли си тя. Автомобилната промишленост се отразява така на всеки, който е свързан с нея. Включително и на нея самата. Напрежението те сграбчва независимо дали работиш в завод, в рекламна агенция или пък в конструкторско бюро като Брет. Ето, и в този момент то започваше да обвива пипалата си около Барбара Залески, караше я да приключи набързо разговора и да се връща на срещата с клиентите. Измъкна се преди няколко минути, оставяйки мъжете в залата с впечатлението, че има нужда от обичайното за всяка жена отбиване до тоалетната. Инстинктивно поглади разкошната тъмнокафява коса, която беше наследила от майка си — полякинята, и която растеше толкова бързо, че въпреки волята си Барбара се превърна в редовен посетител на фризьорските салони. Заоправя прическата си и пръстите й докоснаха тъмните очила, които още преди няколко часа беше вдигнала високо над челото си и беше забравила там. Някой бе казал, че тъмните очила са започнали да се превръщат в отличителен белег на деловите жени, особено когато са затъкнати в косите им. И защо пък не? Тя остави очилата там, където си бяха, и проговори в слушалката: