Цялата площ на полигона беше заобиколена с висока ограда от бодлива тел, зад която патрулираха пазачи. От вътрешната страна на оградата растеше буен храсталак — надеждна преграда срещу любопитни очи.
Компанията пазеше толкова ревниво своите най-важни тайни, разбира се. А това бяха експериментите с нови модели леки и товарни автомобили, с отделни техни компоненти, както и изпитанията за здравина на вече произведените модели.
Опитите се провеждаха върху пътища с обща дължина от двеста километра; пътища, които не водеха доникъде. Настилката им се колебаеше от най-лошата до най-добрата в света. Сред пътните, образци фигурираше едно точно копие на страховито стръмната Филбърт Стрийт в Сан Франциско, по която, както твърдят самите кореняци, може да се спусне само някой безумец. Имаше и белгийски паваж — толкова неравен, че подлагаше на невероятно усукване всеки болт, заварка и нит на изпробвания автомобил, а човекът, който го управлява, трябва да внимава да не прехапе езика си от друсането. Още по-груба бе настилката, която имитираше африкански ловни пътеки — цялата изпъстрена с коренища, големи камъни и дълбоки кални дупки. Върху нея най-често се изпробваха качествата на камиони и автомобили с повишена проходимост.
Една част от пътя, изградена върху равен терен, беше известна под името Алея на серпентините — дълга поредица от остри завои без никакъв помощен наклон. Изпробваната там кола се напряга до краен предел, защото на този участък се кара с изключително високи скорости.
В момента Адам Трентън пришпорваше със сто километра в час един експериментален орион по Алеята на серпентините. При резките завои гумите на колата пронизително пищяха и от тях излизаше дим. При всеки пореден завой под натиска на центробежните сили купето правеше отчаяни опити да се освободи от ръката на водача и тримата мъже вътре имаха чувството, че всеки момент ще се преобърнат. Адам хвърли бегъл поглед назад. Седнал в средата на задната седалка. Брет Делъсантоу се беше превързал с предпазен колан, а с дветe си ръце беше сграбчил страничните опорни колони.
— Току-що черният дроб и далакът ми си размениха местата! — изкрещя той. — Чакам следващия завой, за да ги наместя!
До Адам с невъзмутимо изражение на лицето седеше Йън Джеймисън — русоляв шотландец от отдела по механика. Адам се досещаше какви са мислите му в този момент — той си мислеше, че лашкане-то по завоите днес е напълно излишна работа, тъй като професионалните изпитатели отдавна бяха подложили ориона на всички видове най-жестоки тестове и колата ги беше издържала успешно. Днес тримата си бяха поставили за цел да открият причините на едно ШВД (професионално съкращение, което механиците използуваха, за да обозначат шум, вибрации и друсане), което се появяваше в ориона само при много високи скорости. На път за скоростната писта те се отбиха на Алеята на серпентините и Адам тайно се надяваше, че лашкането по острите завои ще го освободи поне частично от напрежението, което натрупа на сутрешната пресконференция.
Напоследък това напрежение, появяващо се обикновено още в ранните часове на деня, беше все по-чест негов гост. Преди няколко седмици отиде да се прегледа. Лекарят го подложи на най-разнообразни тестове и накрая изрази мнение, че организмът му е напълно здрав, ако не се смята леко повишената киселинност на кръвта. После спомена нещо от сорта на „предразположение към язва“ и му препоръча по-малко тревоги. „Планината е точно толкова стръмна, колкото изглежда в очите на човека, заел се да я изкачи“ — каза му той.
Докато Адам го слушаше и едва сдържаше нетърпението си, през главата му мина мисълта, че медиците би трябвало да имат по-задълбочени познания относно психическото състояние на своите пациенти. А през това време докторът му обясняваше, че човешкият организъм притежава вродени предупредителни системи, ето защо ще е най-добре, ако вземе отпуск и отиде на почивка. Адам обаче отдавна се беше примирил с мисълта, че през тази година отпуск няма да има. Най-накрая докторът стигна до същността на онова, за което го беше посетил пациентът му, и предписа либриум в ограничени дози. Адам бързо ги увеличи, а освен това започна да взема и валиум, за който изобщо не спомена пред лекаря. Днес вече беше глътнал няколко хапчета, последното от които непосредствено преди да напусне административната сграда. Ефект обаче нямаше. Уверил се, че острите завои и бързото каране не намаляват напрежението му, той измъкна ново хапче от джоба си и скришом го налапа.
После си спомни, че все още не беше казал на Ерика нито за посещението си при лекаря, нито за хапчетата, които се криеха на дъното на куфарчето.