Отиде в Центъра и поради простия факт, че нямаше какво да прави.
Сградата беше близо до Дванайсета улица и подобно на повечето постройки в „черното дъно“ на гетото, представляваше паянтова съборетина без стъкла на прозорците, само някои от които бяха предпазени от капризите на времето с прегради от набързо сковани дъски. Допреди няколко месеца постройката стоеше празна и бързо се рушеше. Дори и сега след грубото боядисване и повърхностно потягане разрухата продължаваше да личи. Хората, които работеха там, често се питаха дали някоя сутрин няма да я намерят срутена.
Все пак старата постройка и двете съседни къщички изпълняваха една важна функция — те бяха предният пост на програмата за набиране на неквалифицирани работници за автомобилните компании.
Тази програма наричаха „помощна“. Създадена след големите расови вълнения в града, тя представляваше опит да се осигури работа на забравените от всички обитатели на черното гето, които години наред се водеха безработни в различни статистически справочници. Въведоха я автомобилните компании, а след това към нея се присъединиха и други. Естествено, общественото мнение беше обработено по подобаващ начин и всички научиха за хуманните подбуди на автомобилните магнати. По-цинично настроените наблюдатели обаче твърдяха, че същите тези магнати просто се страхуват от една неизменно войнствено настроена общност, с която, волю-неволю, трябва да съжителствуват. Не бяха малко тези, които съвсем иначе обясняваха „хуманните“ подбуди на автомобилостроителите. Те припомняха, че програмата се е родила едва след като пламъците на горящия град през онази 67-а година буквално облизали главната квартира на „Дженеръл Мотърс“. Бяха прави във всичко с изключение на факта, че първата стъпка направиха не „Дженеръл Мотърс“, а „Форд“.
Но независимо от подбудите всички бяха единодушни по три съществени пункта: „помощната“ програма бе крачка напред. Тя трябваше да бъде направена поне двайсет години по-рано. Никога нямаше да бъде направена обаче, ако не бяха бунтовете през 67-а година.
Общо взето, въпреки многобройните грешки и недомислия програмата действуваше успешно. Автомобилните компании снижиха изискванията си и много от отхвърлените преди хора получиха работа. Както се очакваше, един немалък процент от тях отпаднаха, но в същото време удивително голям брой доказаха, че всичко, от което се нуждае неудачникът, е просто малко шанс. В деня, в който там се появи Роли Найт, служителите й вече бяха натрупали значителен опит.
Той седна в чакалнята, където върху наредените в редици столове седяха четирийсетина мъже и жени. Подобно на търсещите работа хора, и столовете бяха с най-различни форми и модели. Все пак хората имаха нещо общо помежду си — всички до един бяха чернокожи. Разговори почти не се водеха. Роли Найт трябваше да чака почти час, преди да го повикат. През цялото време дремеше — именно този навик му помагаше да не забелязва дългите празни дни, които съвсем не бяха малко в живота му.
Беше все още сънен, когато го повикаха в една от шестте кабинки. Спря поглед на човека зад бюрото и се прозя.
Служителят — бузест негър на средна възраст, беше облечен в спортно сако и тъмна риза с отворена яка. На носа му бяха закрепени солидни очила с рогови рамки.
— Чакането винаги уморява — усмихна се приятелски той. — Баща ми казваше, че когато човек седи на задника си, се уморява повече, отколкото когато цепи дърва. И по този случай аз самият съм нацепил доста дърва!
Роли Найт погледна ръцете му и каза:
— Ама май отдавна не си пипал брадва…
— Тук сте прав — отвърна служителят. — И това ми помага да установя нещо друго — вие сте човек, който вижда нещата и мисли. Въпросът ми е дали се интересувате от цепенето на дърва или от някоя друга, не по-малко трудна работа?
— Де да знам — отвърна Роли и започна да се чуди защо изобщо беше дошъл тук. Скоро щяха да стигнат до затворническото му минало и да сложат точка.
— Но вие сте тук, защото се нуждаете от работа, нали? — Служителят хвърли поглед към жълтата бланка, която една от секретарките навън беше попълнила. — Така ли е, мистър Найт?