Изненадан от това „мистър“, Роли само кимна с глава. Не можеше да си спомни кога за последен път го бяха наричали така.
— Да започнем с данните ви — каза служителят и притегли към себе ри кочан с печатни формуляри. Кандидатите за работа отдавна вече не попълваха въпросниците сами, тъй като в миналото доста хора отпадаха по простата причина, че едва четяха и пишеха и не бяха в състояние да отговорят на едно от най-важните изисквания на съвременното бюрократично общество — да попълнят формуляр. Сега това вършеха служителите и то беше важна част от нововъведенията в програмата.
Повечето въпроси отхвърлиха бързо.
Име: Найт, Роланд Джоузеф Луис. Възраст: двайсет и девет години. Адрес: той го продиктува, без да споменава, че тясната стаичка в дъното на коридора принадлежи на друг човек, който само временно го беше приютил. Не спомена също, че още следващата седмици този адрес може да се окаже невалиден, ако на собственика му хрумне да го изхвърли. Но по-голямата част от живота си Роли беше прекарал именно в подобни стаички, в разни приюти или просто на улицата.
Родители: той продиктува имената. Фамилиите им се различаваха, тъй като родителите му не бяха женени, нещо повече — дори не бяха живели заедно. Служителят го прие като нещо напълно нормално. Роли отново не добави онова, което си спомни: знаеше кой е неговият баща само защото майка му често споменаваше името му. Смътно си спомняше, че веднъж: дори го беше видял: начумерен плещест мъжага с белег на лицето, който не прояви никакъв интерес към сина си. Преди време някой му каза, че баща му е в затвора с доживотна присъда. Нямаше никаква представа дали е още там, или вече е умрял. За майка си, с която малко или повече беше живял, преди улицата да го погълне (приблизително до петнайсетгодишната си възраст), знаеше само, че в момента се намира в Кливланд или Чикаго. Няколко години не беше чувал нищо за нея.
Образование: осми клас. В училище се проявяваше като умно и паметливо момче. И сега си беше такъв, когато се сблъскваше с нещо непознато. Но отдавна вече знаеше колко много трябва да се учи един чернокож, ако иска да се измъкне от тинята. И знаеше, че никога няма да го направи.
Последна месторабота: Напъна се да си спомни имена и адреси. След училище се беше захващал с цял куп неквалифицирани дейности — почистваше автобуси, ринеше сняг, миеше коли. После дойде голямата криза от 1957 година и в Детройт вече не се намираше никаква работа. Затъна в безделие, което се нарушаваше единствено от периодичното ровене из боклуците, дребните кражби и първата присъда за задигане-то на някаква кола.
— Имате ли досие в полицията, мистър Найт? — попита служителят.
— Имам.
— Страхувам се, че ще ми бъдат необходими известни подробности. Трябва да ви предупредя, че всичко се проверява, затова е по-добре сам да ми кажете истината.
Роли сви рамене. Разбира се, че проверяват мръсниците. Излишно е да му го казват.
Започна с присъдата, която получи-за кражбата на колата. Тогава беше на деветнайсет години и го осъдиха на една година условно.
Има ли значение как беше станало! Интересуваше ли се някой, че колата бяха откраднали други, а той се качи на задната седалка само за да е повесело? После ги спря полицията и всичките шестима младежи вътре бяха обвинени в кражба На следния ден, малко преди да бъде изправен пред съдията, Роли получи предложение признава се за виновен и в замяна получава само условна присъда. Слисан и уплашен, той прие. Обещанието беше спазено и всичко приключи за броени секунди. Доста по-късно разбра, че ако се беше посъветвал с адвокат (както би постъпил на негово място всеки бял младеж), вероятно изобщо нямаше да бъде осъден и всичко щеше да мине с официално предупреждение от съда. Никой не му каза, че признавайки се за виновен, той си осигурява криминално досие, което като зъл дух ще виси над главата, му цял живот. Именно това досие направи значително по-тежка следващата му присъда.
— И какво стана после? — попита служителят.
— Бях в пандиза.
Това се случи година по-късно. Отново кражба на кола, този път истинска. И още две други, за които не го хванаха. Присъдата — две години затвор.
— Друго?
Ето го възловия момент. Когато стигнеха дотук, те неизменно затваряха книгите си. Съжаляваме, но работа за вас няма. Дано се задавят със скапаната си работа! Роли отново се запита за какво ли всъщност дойде.
— Въоръжен грабеж. Oт пет до петнайсет. Излежах четири в джексънския пандиз.