„Но къде, по дяволите, изчезна тоя паркингджия — раздразнено се запита Брет — Няма ли най-сетне да премести тези коли отпред?“
Лошото му настроение се дължеше до голяма степен на поредицата дребни неблагополучия, които го преследваха през целия ден. Беше се уговорил да обядва в хотел „Поншартрен“ с приятеля си Ханк Крейсъл, който притежаваше предприятие за производство на резервни части. Но когато се добра до хотела, откри, че гаражът е препълнен, и се наложи да паркира няколко пресечки по-нататък. Естествено, изминавайки обратния път пеш, той стана вир-вода В хотела пък завари бележка, с която Крейсъл се извиняваше, че няма да може да дойде. Наложи му се да обядва сам, след като беше изминал цели двайсет километра в дъжда. Имаше и някои други неща за уреждане в центъра, които му отнеха останалата част от следобеда. Докато се придвижваше пеш, откри, че сякаш всички грубияни на света се бяха наговорили да му свирят с клаксоните си и въпреки усилващия се дъжд да пренебрегват предимството му на пешеходните пътеки.
Именно тези невъзпитани шофьори го дразнеха най-много. В нито един от познатите му градове (включително Ню Йорк) водачите не бяха толкова груби и безпардонни като тези, които кръжат с возилата си из улиците и магистралите на Детройт. Вероятно това явление се дължеше на факта, че целият град си изкарва хляба от автомобилите, превърнали се в символ на мощ. Но тъй или иначе, зад волана на колата си жителят на Детройт се превръщаше в истински Франкенщайн. Голяма част от пришълците, първоначално потресени от безцеремонното и грубо отношение на шофьорите, скоро започваха да се държат по същия начин просто защото друг не беше възможен. Брет беше от малцината, които така и не успяваха да се приспособят. Привикнал на пословичното калифорнийско кавалерство, той продължаваше да се дразни от кошмарния начин, по който се караше тук.
Явно служителят от паркинга беше забравил, че трябва да премести колите отпред. Брет проумя, че ако иска скоро да се измъкне, ще трябва да излезе и да го потърси независимо от дъжда. Изруга и отвори вратата. Но когато откри служителя; той преглътна протестите си, тъй като човечецът беше измокрен до кости и едва се държеше на краката си. Даде му почерпка и посочи колите, които му пречеха да излезе. В края на краищата има поне своя уютен и топъл апартамент, където не след дълго ще се приюти, помисли си той по обратния път. А онзи човечец положително е лишен от подобна перспектива. Апартаментът на Брет се намираше в сградата Кънтри Клъб Менър в квартала Бърмингам. Сети се, че тази вечер ще му гостува Барбара, обещала да приготви нещо вкусно за вечери.
Петдесетте хиляди годишно плюс различните добавки позволяваха на Брет да води живот, който компенсираше изцяло всички отблъскващи качества на град Детройт, и той не криеше удоволствието си от този факт.
Най-накрая колите пред него се раздвижиха и той се приготви да потегли. Изходът беше на трийсетина метра по-нататък. Подаде газ, за да скъси разстоянието до колата отпред, и бръкна в джоба си за дребни пари. В този миг един тъмнозелен седан изскочи изневиделица пред него, зави остро надясно и се закова на свободното място в опашката С цялата тежест на тялото си Брет стъпи върху спирачката. Колата поднесе, но все пак спря.
— Проклет идиот! — изрева той.
В следващите пет секунди действията му компенсираха всички дребни неблагополучия през деня, капак на които беше поведението на детройтските водачи. Изскочи от колата и тичешком се отправи към тъмнозеления седан отпреде си. С рязко движение отвори шофьорската врата и изрева:
— Мръсен кучи… — Думите заседнаха в гърлото му.
Зад волана седеше висок и добре облечен негър с посивели коси, някъде около петдесетте, който учтиво попита:
— Моля? Искахте нещо да ми кажете?
— Нищо, нищо — изръмжа Брет и понечи да затвори вратата.
— Един момент, ако обичате! Съвсем не е нищо! Бих могъл да се оплача пред Комисията по правата на човека! Ще им кажа, че един бял младеж е отворил вратата на колата ми с явното намерение да ми друсне един по носа, но се е отказал, понеже цветът на кожата ми е различен от неговия! Това, знаете, си е чиста проба расова дискриминация и хората от Комисията няма да, бъдат очаровани!
Брет се разсмя:
— Това наистина ще бъде нещо ново за тях! Но трябва ли да считам, че предпочитате да извърша онова, което бях намислил?