— Ако наистина се налага, извършете го — въздъхна сивокосият негър. — Аз лично бих ви почерпил една чашка, след което вероятно и ще ви се извиня… Ще ви обясня, че ви засякох по този начин, подчинявайки се на някакъв непонятен и глупав импулс, появил се съвсем неочаквано в края на един изпълнен с неприятности ден.
— И вашият ли?
— Май ще се окажем колеги по съдба…
Брет кимна и каза:
— Приемам предложението ви за чашката.
— Да вървим тогава в „Гаража на Джим“… Само на три преки оттук е и портиерът положително ще се погрижи за колата ви. Между другото, казвам се Ленард Уингейт.
Зеленият седан тръгна напред да показва пътя.
След като си поръчаха по едно уиски с лед, откриха, че работят в една и съща компания. Ленард Уингейт заемаше ръководен пост в отдел „Кадри“, а в хода на разговора Брет откри, че рангът му е приблизително с две нива под този на вицепрезидента. Още по-късно щеше да открие, че събеседникът му е най-високопоставеният негър в цялата компания.
— Името ви ми е познато — каза Уингейт. — Вие сте онзи Микеланджело, който създаде ориона, нали?
— Да се надяваме, че е така — кимна Брет. — Виждали ли сте прототипа?
Другият поклати глава.
— Ако имате желание, мога да го уредя.
— С удоволствие. Още по едно?
— Сега е мой ред — отвърна Брет и направи знак на бармана.
„Гаражът на Джим“, едно от известните заведения в центъра на Детройт, беше живописно украсен с различни автомобилни принадлежности. Въпреки ранния вечерен час барът вече беше почти пълен и заетостта на персонала се увеличаваше едновременно с глъчката.
— Доста народ си вади хляба покрай ориончето — отбеляза Уингейт.
— Така е.
— И това е особено вярно за моите хора.
— Вашите хора?
— Работниците на надница… черни и бели. Както потръгне на ориона, така ще върви и на сума ти хора в този град. Колкото повече часове направят, толкова повече пари ще занесат у дома. А знаете какво означава това за техния начин на живот, за храната им, за изплащането на жилищата, за новите дрехи, за почивката, за децата…
— Когато нахвърлям формите на нова кола или пък я моделирам от глина, и през ум не ми минава за подобни неща! — учудено призна Брет и поклати глава:
— Напълно логичо. Едва ли някой от нас има представа и за половината от това, което се случва на другиго. Зад всичките тези стени, които ни разделят… тухлени и други. А когато все пак успеем да надникнем зад някоя от тях и направим опит да помогнем, се оказва, че изобщо не сме помогнали, а напротив! Защото вонящите паразити от един по-друг вид… — Ленард Уингейт сви юмрук и безшумно го стовари върху покритата с блестящ метал повърхност на бара. После хвърли поглед към Брет и криво се усмихна: — Извинете!
— Ето и второто ви питие, приятелю. Мисля, че имате нужда от него. — Дизайнерът отпи от своята чаша и попита: — Предполагам, че това, което казвате, има пряка връзка с фокусите ви на паркинга преди малко?
Уингейт кимна:
— И за това трябва да ме извините. Но просто щях да се пръсна! — После добави, вече с по-спокоен тон: — Предполагам, че вече съм изпуснал парата.
— Парата е просто едно бяло облаче — вметна Брет. — Наясно ли сте за източника й?
— Не съвсем. Чували ли сте нещо за програмата, която носи името „Работа за безнадеждните“?
— Името ми е познато, но без подробности. — Брет си спомни, че от известно време насам Барбара Залески се интересуваше от този проблем, който имал някаква връзка с новата й задача в агенцията.
Сивокосият кадровик му разясни накратко същността на програмата — нейната насоченост към жителите на гетото и постоянните безработни, описа му канторите за наемане на работна ръка, които са открили в тези райони компаниите от Голямата тройка. Обясни му, че за успеха на програмата се разчита на качествата на отделния индивид.
— Въпреки някои разочарования програмата е полезна — обобщи Уингейт. — Над петдесет процента от хората, на които сме предложили работа, се задържат на нея. А това надхвърля и най-оптимистичните ни прогнози. Имаме сътрудничеството на профсъюзите, получаваме подкрепа и от други места, а средствата за информация също помагат, като рекламират нашата дейност. Ето защо много боли, когато ножа ти забиват хора от собствената ти компания!
— Кой ви е забил нож? — попита Брет.
— Ще трябва да започна по-отдалеч, за да ви стане ясно — отвърна Уингейт и с крайчеца на дългия си тънък пръст разбърка леда в чашата. — Повечето от хората, които наехме, никога в живота си не са имали постоянна работа. Главно защото никой не им я е предлагал. Да работиш постоянно като повечето от нас, означава да придобиеш определени навици — да ставаш рано за първия автобус, да свикнеш да ходиш на работа пет дни в седмицата. Но ако никога не си правил подобно нещо, ако тези навици ти липсват, ти твърде много заприличваш на човек, който се е захванал да учи чужд език. Трябва ти време. Наречете го вpeмe за преустройство, време за превключване, ако щете. Откакто се заехме с тази програма, доста неща ни се изясниха. Разбрахме, че някои хора (далеч не всички, разбира се) не могат да придобият сами подобни навици. Трябва им малко външна помощ.