— Май и аз съм от тях — намеси се Брет. — Изобщо не мога да свикна с ранното ставане.
— Мога да ви пратя някой от Отдела за служебни контакти. Ще ви държи сметка, ако престанете да ходите на работа. Но има и нещо друго — част от новоназначените работници пропускат по някой работен ден или просто закъсняват с час-два. И се отказват. Вероятно не са го направили нарочно, а просто така са се стекли обстоятелствата. Те обаче остават с убеждението, че ние сме лишени от всякаква гъвкавост й че след подобно провинение губят мястото си автоматически.
— А в действителност не го губят, така ли?
— Разбира се, че не! Правим най-различни отстъпки просто защото искаме нещо да се получи. На сънливците раздаваме безплатно евтини будилници. Едва ли ще ми повярвате, ако ви кажа, че много от тях виждат подобна вещ за пръв път в живота си! Имам разрешение от ръководството да купувам будилници на едро и в кабинета ми те са повече, отколкото кламерите в някоя обикновена канцелария!
— Да не мръдна оттук, ако някога дори за миг съм подозирал всичко това! — възкликна Брет. Трудно му беше да повярва, че една гигантска автомобилна компания, изплащаща на своите служители милиарди долари годишно за заплати, ще вземе да се занимава със събуждането на шепа сънливци!
— Разказвам ви всичко това, за да ви насоча към един конкретен факт — продължи Ленард Уингейт. — Когато някой от наетите чрез нашата програма работници не се появи на работното си място или в Центъра за квалификация, съответният ръководител е длъжен да се свърже с моите хора, които пък са преминали специална подготовка. И нещата обикновено се оправят, ако, разбира се, случаят не е от най-безнадеждните.
— Но това невинаги става, така ли? И то е причината за одевешното ви състояние?
— Отчасти. Има още куп проблеми. — Човекът от „Кадри“ глътна останалото в чашата му уиски и продължи: — Например квалификационните курсове, които траят два месеца. Във всеки от тях се обучават по около двеста човека.
Брет направи знак на бармана да напълни чашите им и каза:
— Разбирам, по двеста човека в курс…
— Точно така. За тях отговарят двама души — инструктор и секретарка. Те водят на отчет всички документи, включително и присъствените дневници. Един път седмично изпращат в счетоводството чековете за заплатите, които, естествено, се попълват въз основа на присъствието на всеки курсист. Точно една такава двойка е причина за всичките ми ядове — въздъхна Уингейт. — Един инструктор и една секретарка…
— Защо?
— Ами защото лъжат, мамят и крадат хората, на които са задължени да помагат!
— Струва Ми се, че останалото не е трудно за отгатване — каза Брет. — Но все пак е по-добре, ако ми го разкажете вие.
— Докато трае курсът, някои хора отпадат по най-различни причини. Вече ви обясних, че това е неизбежно и ние сме подготвени за него. Ако бъдем своевременно уведомени, правим опит да върнем тези хора. Но моите скъпи приятели не ни съобщават за отпадналите, а продължават да ги водят като присъствуващи. Съответно продължават да постъпват и чековете с възнаграждението им. След което скъпата двойка си ги присвоява.
— Но чековете са поименни и не могат да бъдат осребрени!
— Могат и те го Правят — поклати глава Уингейт. — За целта от време на време докладват, че някои хора са престанали да посещават курсовете и компанията спира изплащането на заплатите. После инструкторът издирва тези хора, на чието име вече са се посъбрали доста предварително издадени чекове. Не му е трудно, тъй като всички адреси са при него. Когато ги намери, той започва да пее предварително скалъпената си история за недоволната компания, която си иска парите. Ония подписват и той вече може да осребри чековете където пожелае. Сигурен съм, че се действува точно по този начин. Един цял следобед следих тоя инструктор, затова съм сигурен!
— А какво става после, когато вашите хора за служебни контакти тръгнат да търсят напусналите? Казвате, че на даден етап те научават за тях. Не е ли твърде лесно да разберат за чековете?