— Не. Забравяте, че хората, с които си имаме работа, рядко проявяват охота за общуване. Те са отпадъци в пълния смисъл на думата и никога няма да предложат доброволно информацията, с която разполагат. Трудно е дори да ги накараш да отговорят и на най-елементарни въпроси. Освен това съм убеден, че тук-там се подхвърля и по някой подкуп. Не мога да го докажа, но ми мирише на, нещо такова.
— Мръсна история. — Брет честно си призна, че неговите неприятности са нищо в сравнение с това, което му разказа Ленард Уингейт. — И сам ли разкрихте всичко това? — попита той.
— В основни линии — да, макар че идеята хрумна първо на един от помощниците ми. Направило му впечатление, че присъствието в един от курсовете е прекалено добро. После двамата започнахме проверки, съпоставихме новите и старите данни, сверихме ги с данните на други компании. Накрая добихме съвсем ясна представа за цялата работа. Трябваше само да продължим наблюдението, за да открием преките виновници. И ги открихме.
— Какво ще стане сега?
Уингейт сви рамене и се облегна на тезгяха.
— Нещата вече не са от моята компетентност. Предадох всичко в ръцете на хората от сигурността. Днес следобед в Центъра докараха инструктора и секретарката. Поотделно. Бях там и видях с очите си как бързо рухнаха. Признаха всичко. Онзи тип даже се разплака, представете си!
— Представям си — отвърна Брет. — И на мен ми се плаче, но по друга причина. Ще ги съди ли компанията?
— Онзи тип и приятелката му са убедени в това, но на мен лично не ми се вярва. — Негърът се изправи в цял ръст. Беше с почти една глава по-висок от Брет Делъсантоу. — Лоша реклама, нали знаете? — шеговито допълни той. — Тая история хич не е за вестниците, защото ще пострада доброто име на компанията. Освен това за шефовете е най-важно да си приберат обратно парите. Става въпрос за няколко хилядарки…
— А какво ще стане с онези хора? Онези, които биха могли да се върнат на работа?
— Хайде, хайде, приятелю… Ставате сантиментален!
— Я оставете този тон! Не аз съм откраднал проклетите ви чекове!
— Вярно. Не сте вие. А за онези хора ще ви кажа. Ако разполагахме с шест пъти повече служители и ако можехме да прегледаме отново всички досиета, за да сме сигурни кого търсим… Ако можехме да открием хората след толкова време…
Барманът се приближи и видял празната чаша на Уингейт, въпросително го погледна. Негърът поклати глава и довърши мисълта си.
— …бихме направили нещо, но то няма да е кой знае какво.
— Съжалявам — каза Брет. — Ужасно съжалявам! — Помълча, после попита: — Женен ли сте?
— Да, но какво значение има това?
— Вижте, у дома е приятелката ми, която приготвя нещо за хапва-не. Защо не дойдете на гости?
Уингейт се поколеба от учтивост, но Брет настоя.
Пет минути по-късно двамата пътуваха към Кънтри Клъб Менър.
Когато пристигнаха, Барбара отдавна шеташе из кухнята, тъй като притежаваше свой ключ от апартамента. Във въздуха се носеше съблазнителният аромат на печено агнешко.
— Хей, готвачко! — провикна се от антрето Брет. — Излез да посрещнеш един гост!
— Ако е жена, сам ще си довършиш вечерята — долетя отвътре гласът на Барбара, а след миг се появи и самата тя: — А, не е жена… Здравейте.
Върху строгото костюмче от трико, с което ходеше на работа в детройтското бюро на агенцията, беше завързала тънка престилчица. Това съвсем не разваля общото впечатление от безупречната й фигура, с одобрение отбеляза Брет. Усети, че и Ленард Уингейт е стигнал до подобно заключение. Както обикновено тъмните очила стояха забравени високо в гъстите и кестеняви коси. Брет се пресегна да ги снеме, после леко я целуна. Представи ги един на друг и важно заяви на Уингейт:
— Това е любовницата ми.
— Просто много му се иска да е така — поясни Барбара. — Но не е. А за да си го върне, той на всички разправя обратното!
Както беше очаквал Брет, Барбара и Ленард Уингейт бързо намериха общ език. Докато двамата разговаряха, Брет отвори бутилка „Дом Периньон“ и напълни чашите. Барбара час по час се извиняваше и отскачаше до кухнята.
По време на едно от отсъствията й Уингейт обходи с поглед просторния хол и каза:
— Хубава ви е къщичката.
— Благодаря — усмихна се Брет.
Беше наел този апартамент преди около година и половина и сам се зае с вътрешното му обзавеждане. То напълно отговаряше на предпочитанията му към модерния дизайн и ярките тонове. Преобладаваха яркожълтото, бледоморавото, червеното и кобалтовозеленото. Нанесени с фантазия, те образуваха привлекателно и хармонично цяло. На места ярко, а на други умело туширано, осветлението подчертаваше и допълваше цветовете. Общият ефект беше изключително оригинален — създаваше се впечатление за наличието на различни настроения в едно-единствено помещение.