Мат Залески беше в преддверието до кухнята, отдавна превърнато в зимна градина. Дочу стъпките на Брет и Барбара и вдигна глава.
Градината бе създал преди осемнайсет години, малко след като купи къщата и се премести oт Уайъндот. По онова време преместването на север, в Ройъл Оук, се считаше за признак на финансово благополучие и Мат се гордееше, че е успял да се измъкне от мизерната къщичка на своите родители, в която беше преминало детството му. Създаде тази градинка, мечтаейки за едно отморяващо хоби за разтоварване от напрегнатата работа в завода. Но тя рядко изпълняваше предназначението си. Мат все още харесваше екзотичния вид и аромат на редките цветя, но напрежението, от което все по-рядко съумяваше да се отърве дори у дома, постепенно превърна грижата му за тях от удоволствие в едва поносимо бреме.
Днес се беше прибрал едва преди час. Остана до късно в завода, тъй като внезапно възникна кризисна ситуация поради недостиг на важни суровини. Хапна надве-натри, след което изведнъж се сети, че някои корени в градината се нуждаят от незабавно преместване и пресаждане. В момента, в който чу бръмченето на колата на Брет, той беше успял да пресади няколко растения, последното от които — една разкошна жълто-червена Masdevallia Triangularis. Двамата го завариха нежно да намества цветето в новото му гнездо.
— Здрасти, мистър З. — поздрави го от прага Брет.
Мат Залески не понасяше да го наричат „мистър З.“ — обръщение, използувано от немалко хора в завода. В отговор изръмжа нещо, което можеше да мине за поздрав. Барбара леко го целуна и отиде в кухнята да приготви по една оранжада.
Решил да бъде любезен, Брет подсвирна и с престорено възхищение се зае да изследва редицата от цветя във висящи саксии.
— Сигурно е чудесно да имаш време за подобни занимания — каза той. После, без да забележи как Мат сви устни, той посочи една Catasetum Saccatum на чамовата полица и въодушевено възкликна: — Това тук е истинска красота! Прилича на птица в полет!
Мат за миг се отпусна, споделяйки удоволствието от разкошното пурпурночервено цвете с извити нагоре нежни листенца.
— Наистина прилича на птица — добродушно се съгласи той. — Не бях го забелязвал досега.
Ала още със следващата си реплика Брет неблагоразумно разруши създалото се настроение.
— Добре ли прекарахте в завода, мистър З.? — шеговито попита той. — Още ли не се е разпаднал вашият тромав звяр?
— Още се държи, но това съвсем не е заслуга на глупавите модели, които сме принудени да сглобяваме! — остро отвърна Мат.
— Е, нали знаете как стоят нещата? Обичаме да ви отправяме по някое и друго предизвикателство, иначе вие — „железните гащи“ — ще вземете да задремете от скука! — Беззлобните закачки бяха просто в характера на Брет, бяха естествени за него като дишането. Но за свое нещастие той така и не бе успял да проумее, че бащата на Барбара е по-друг човек. От своя страна Мат считаше приятеля на дъщеря си за вятърничав хлапак.
Лицето на по-възрастния мъж се смръщи още повече, когато Брет все така шеговито добави:
— Няма страшно, скоро ще получите ориона, а това е една детска играчка, която се сглобява просто сама!
— Нищо не се сглобява само! — избухна Мат. — Но самоуверените хлапаци никога няма да проумеят това! Ти и другите като теб си въобразявате, че знаете всичко само защото притежавате въшливите си колежански дипломи. — Убедени сте, че всичко, което сте надраскали върху хартията, непременно ще се получи и на практика! А това съвсем не е така. Хората като мен, „железните гащи“, както ни наричате, или още по-добре — работните добичета, които на практика трябва да монтират… — Думите се изсипваха като яростен водопад.
Избухването на Мат се дължеше както на прекомерната му умора, така и на мисълта; че скоро наистина ще трябва да се занимава с новия орион. А това означаваше, че заводът ще бъде буквално разглобен на съставните си части и после отново сглобен за монтажа на новия модел, че достатъчно тежките обичайни производствени проблеми ще прераснат в критични ситуации за цели месеци напред по двайсет и четири часа в денонощието; че няма да има никаква почивка и ако успява да поспи по два-три часа на нощ, ще бъде късметлия, А като капак на всичко цялата отговорност за евентуалните неблагополучия щеше да се стовари върху неговата глава. Вече не помнеше колко пъти в живота му е имало подобни ситуации, но предстоящата Още отсега му се струваше непоносима!
Млъкна, защото осъзна, че всъщност говори не на това нагло хлапе Брет Делъсантоу, колкото и малко да го харесваше. Без да иска, беше дал израз на емоциите, които дълго се бяха трупали в душата му. Понечи Да каже всичко това на глас и да се извини, когато на вратата на зимната градина се изправи Барбара.