Именно Ленард Уингейт му каза, че може да не завършва квалификационните курсове. Вероятно беше надникнал в досието му и беше разбрал, че Роли е умен и схватлив младеж и нищо не му пречи да започне работа направо на конвейера. Редовна работа, още от следващия понеделник.
Оказа се обаче, че и това, като всичко останало, е фъшкия.
Вместо да му дадат постоянна работа, която би могъл да усвои, те му казаха, че го правят помощна бройка за целия конвейер. А това означаваше, че непрекъснато трябва да хвърчи напред-назад като муха без глава; че тъкмо когато започне да схваща определена операция, ще го преместят на друга, после на трета, четвърта… и така, докато му се завие свят.
Тази лудница продължи цели две седмици и тъй като никой не си правеше труда да го инструктира, той тъй и не можа да разбере какво трябва да прави в следващата минута. Наистина, този факт не го тревожеше кой знае колко. Каквото и да говореше онзи Ленард Уингейт, Роли Найт не очакваше нищо особено от цялата история. А нещата се сложиха така, че първоначалното му мнение изцяло се потвърди — на практика не получи нищо от това, което му бяха обещали. Цялата работа беше една фъшкия и нищо повече!.
Разбира се, никой, абсолютно никой не му каза дори и дума за скоростта на движение на конвейера. Откри особеностите й сам, с цената на доста усилия.
За пръв път в живота си виждаше конвейер. Първото му впечатление беше, че линията едва-едва помръдва подобно на погребална процесия. Беше пристигнал рано, за първата смяна. Остана зашеметен от огромната площ на завода, от хилядите хора, които прииждаха с коли, автобуси и всякакъв друг вид превоз. Притесни се от факта, че всеки, с изключение на него, знае закъде и защо се е разбързал толкова. Все пак успя да открие място го, Където трябваше да се яви, а оттам незабавно го препратиха в огромен цех с метален покрив, който беше по-чист от очакванията му, но затова пък ужасно шумен. Какъв шум, божичко! Сякаш стотина бездарни рок-групи бяха пуснали апаратурата си докрай. Роли усети как се разтапя и потъва в адския грохот.
През средата на халето се беше проснала монтажната линия, чиито краища се губеха в далечината. На пръв поглед изглеждаше, че всеки от работещите около нея мъже и жени (на конвейера имаше и няколко жени) има предостатъчно време да обработи отделната кола, да си почине за миг, а после да се залови за следващата. Няма страшно, помисли си Роли. Всеки, който има поне малко мозък в главата, трябва с лекота да се справи.
Но след по-малко от час подобно на хилядите преди него той разбра колко погрешно е било първоначалното му впечатление.
Майсторът, към когото го бяха насочили, кратко запита:
— Номерът?
Видял колебанието на Роли, този още млад човек с оредяваща коса и състарено лице нетърпеливо размаха молива в ръката си:
— Номерът на социалната ги осигуровка!
Роли се сети за картончето, което получи в отдел „Кадри“, и го извади. На него действително бяха написани някакви цифри. Майсторът, когото очакваха още поне двайсетина неотложни задачи, припряно го преписа и посочвайки последните четири цифри — 6469, — поясни:
— Това е номерът, под който ще се водиш тук! Запомни го добре!
Роли се ухили и понечи да каже, че и в пандиза го бяха зачислили по този начин, но премълча. Майсторът му направи знак да го последва. След няколко крачки спряха пред едно от работните места по линията. Край тях бавно се плъзна една почти завършена кола с блестящо лакирана каросерия. „Готина каручка“ — помисли си Роли и въпреки вроденото си равнодушие усети как го обзема нещо като любопитство.
Майсторът се наведе над ухото му.
— Трябва да завиеш три болта между шасито и багажника… Тук, тук и тук. Болтовете са в ей онова сандъче. Ще работиш с тоя пневматичен ключ. — Бутна тежкия инструмент в ръцете му и приключи с инструктажа: — Ясно?