Роли кимна, макар и да не беше убеден, че му е ясно. Майсторът побутна застаналия наблизо работник и изкрещя:
— Покажи на новия какво трябва да прави. Той ще те замести тук, а ти идваш на монтажа на предното окачване. Хайде, бързо! — С тези думи човекът със състареното лице забързано се отдалечи.
— Гледай какво правя, приятелче! — Работникът грабна шепа болтове и се гмурна в току-що пристигналото купе, а шнурът на пневматичния ключ се проточи след него. Докато Роли се опитваше да надникне зад гърба му, онзи изскочи обратно и изкрещя: — Внимавай добре! — После заобиколи колата и се вмъкна в багажника. В ръката му имаше още един-два болта, а в другата продължаваше да стиска пневматичния ключ. — Разбра ли? — изкрещя той няколко секунди по-късно. После обработи следващата кола и забелязал сигналите на майстора от дъното на халето, тикна ключа в ръцете на Роли. — Това е твое, приятелче!
В следващата секунда вече беше изчезнал.
Въпреки непрестанния грохот и намиращите се наблизо поне десетина човека Роли беше обхванат от непознато досега чувство на самота.
— Ей, ти! Давай, давай!
Това беше майсторът, който му крещеше от другата страна на конвейера.
Обработеният от другия работник автомобил отдавна беше изчезнал, а на негово място, просто след секунди, се появи следващият въпреки привидно бавната скорост на конвейера. Роли беше единственият човек, който се занимаваше със затягането на тези болтове. Грабна една шепа от сандъчето и скочи в купето. Започна да тършува по дъното му, опитвайки се да открие съответните дупки. Когато напипа първата, установи, че е забравил да вземе ключа. Върна се, но когато скочи обратно в купето, изпусна тежкия инструмент и болезнено ожули кокалчетата си в металния под. Все пак успя да натика първия болт в леглото му. Но още преди да го притегне, конвейерът тръгна и внезапно изпъналият се кабел изтръгна ключа от ръцете му. Роли остави втория болт на пода на купето и изскочи навън.
В следващото купе успя да сложи два болта и дори леко да ги притегне. В идващата по реда си кола се справи малко по-добре, същото беше и в колата след нея. Започна да борави малко по-сръчно с пневматичния ключ, макар че го намираше прекалено тежък. Потъна в пот и обели ръцете си на още няколко места.
Чак на шестатa кола се сети, че трябва да завива и трети бoлт вътре в багажника. Огледа се разтревожено, но никой не му обръщаше внимание.
На съседното работно място, застанали от двете страни на конвейера, двама души монтираха колела. Потънали в работата си, тe изобщо не поглеждаха към Роли. Той се приближи до единия от тях и изкрещя в ухото му:
— Хей! Пропуснах да сложа няколко болта!
— Няма значение! — изкрещя в отговор работникът, без да вдига глава. — Гледай следващите! Надолу по линията онези ще ги оправят хората от контрола… — Вдигна за миг глава и се изсмя. — Ако ги видят!
Роли се залови да завива и третия болт, който свързваше купето с багажника. Наложи му се обаче доста да увеличи темпото, за да успява. За тази операция трябваше да се пъха целият в багажника и още на втората кола главата му влезе в болезнено съприкосновение с горния капак. Ударът го зашемети и изведнъж му се прииска да поседне някъде. Но следващата кола вече навлизаше в зоната му и той продължи да работи като в мъгла.
Бързо научи най-основните неща: първо, скоростта на конвейера е доста по-висока, отколкото изглежда. Второ, още по-страшно е настъплението на конвейера с неговата нечовешка неумолимост. Линията вървеше и вървеше. Без да спира, без да променя монотонното си движение, безчувствена към човешките желания и слабости. Приличаше на приливна вълна, която не може да бъде спряна от нищо, с изключение на половинчасовата обедна почивка или някакъв саботаж.
Роли стана саботьор на втория си работен ден.
Вече беше обиколил няколко работни места — след болтовете между шасито и багажника го прехвърлиха да свързва електрическите инсталации. После да монтира кормилни кутии, а накрая — да прикрепва брони. Предния ден беше чул някой да казва, че не достигат работници и управата е в паника — нещо обикновено за понеделник. Във вторник усети, че повечето хора са по местата си, но майсторите продължаваха да го пращат да запълва дупките. Беше съвсем ясно, че няма достатъчно време да овладее която и да било от посочените операции и на всяко ново място пропускаше по няколко напълно необработени коли. Ако някой от майсторите се случеше наблизо, пропуските му се отстраняваха. Но когато наоколо нямаше никой, колите просто продължаваха пътя си по конвейера. А в няколко случая майсторите виждаха какво става, но си затваряха очите.