С течение на времето Роли взе да усеща все по-голяма умора. В края на първия работен ден цялото му слабичко тяло гореше. Към ожулените ръце се прибавиха натъртвания и драскотини на още много места. През нощта спа като мъртвец и се събуди само защото оставеният от Ленард Уингейт евтин будилник яростно дрънчеше.
Роли изпълзя изпод завивките и няколко минути по-късно напуканото огледало над умивалника с олющен емайл стана свидетел на следния унил монолог:
— Ах, ти, нещастнико! Ах, ти, тъпа главо! Я си легни в топлото легълце и се наспи на воля! Или си решил да ставаш подлога на белите, а?
Въпреки че гледаше образа си в огледалото с открито отвращение, Роли все пак не легна, а тръгна за завода.
В ранните следобедни часове умората му стана непосилна. Прозевките му зачестиха. Видял това, млад негър с африканска прическа се приближи и му каза:
— Жив заспал си бе, братче!
Двамата монтираха двигатели и работата им се състоеше да свалят моторите от лентата над конвейера и да ги настаняват в съответното легло.
Лицето на Роли се изкриви в гримаса:
— Тия каруци край нямат! Никога не съм виждал толкова много накуп!
— Имаш нужда от, почивка, братче. Но ще я получиш само ако тая шибана линия вземе да спре!
— Да, ама никога няма да спре!
Насочиха един тежък двигател към предната част на поредното купе и краят на скоростната кутия застана срещу удължението на трансмисията. След това откачиха двигателя от куките, на които висеше. Цялата операция наподобяваше скачването на вагоните от влакова композиция. Други работници надолу по конвейера щяха да имат грижа за притягането.
Онзи с африканската прическа се наведе към Роли:
— Искаш ли тази линия да спре? Сериозно те питам, човече!
— Как не, разбира се. — Очите на Роли се затваряха въпреки волята му, и в момента съвсем не му беше до празни приказки.
— Не се майтапя! Гледай! — Работникът се изви така, че да не го виждат другите, и разтвори стиснатия си юмрук. Върху дланта му лежеше черен десетсантиметров стоманен болт. — Дръж!
— Защо?
— Прави каквото ти казвам! Пусни го ей тук! — Работникът посочи една дупка в циментовия под близо до краката им. Дупката водеше към тунела, в който се движеше зъбчатата верига на конвейера — един безкраен ремък, наподобяващ веригата на гигантски велосипед. Тя се въртеше под поточната линия и осигуряваше равномерното й движение. В различни точки потъваше в пода, издигаше се на по-високо ниво, преминаваше край кабинките за боядисване, през контролните камери или пък просто сменяше посоката си. Когато това ставаше, зъбците й остро изтракваха върху носачите.
„Какво пък толкова, по дяволите — помисли си Роли. — Време да минава, само и само да дойде краят на този безконечен ден! Дори и с цената на глупости.“ И пусна болта в дупката.
Нищо не се случи. Болтът бавно се понесе заедно с веригата и след по-малко oт минута изчезна. Едва тогава усети, че около него се занадигаха глави и лицата на хората (повечето черни) започнаха да му се усмихват приятелски. Той учудено разбра, че всички очакват нещо да стане. Но какво!?
Конвейрът спря. Без предупреждение, без остри и необичайни звуци, без блъскане. Промяната беше толкова незабележима, че трябваше да изтекат няколко дълги секунди, преди потъналите в работа хора да проумеят, че линията е неподвижна.
Нови десетина секунди пълно затишие. Само усмивките на хората около Роли станаха по-широки.
И изведнъж — лудница. Прозвучаха алармени сирени, а заедно с тях от далечния край на конвейера долетяха възбудени викове. Малко по-късно някъде из заводските лабиринти зави друга сирена и звукът й бързо се приближаваше.
По-старите работници, които изпод вежди бяха наблюдавали действията на Роли, и онзи с африканската прическа oтлично знаеха какво се е случило.
Най-близкият до работното място на Роли носач на веригата се намираше на cтотинa метра надолу по линията. Дотам болтът, легнал удобно между две звена на веригата, се беше движил напълно безпрепятствено Но стигнал до носача, той се беше вклинил между палеца и самата верига толкова здраво, че все нещо е трябвало да поддаде. Поддала беше гъсеничната връзка и веригата се беше скъсала. В същия този миг наредените около конвейера седемстотин души престанаха да работят, но съгласно с колективния трудов договор надниците им продължиха да текат.
Секундите продължаваха да се изнизват. Сирената вече беше съвсем близо и звукът й погълна всички останали шумове. Широката пътека край конвейера, па която допреди миг се трупаха надзиратели, техници и разни зяпачи, бързо се опразни. Всички помощни механизми — телфери, генератори и електрокари за придвижване на началници — бяха отдръпнати встрани. Зад един завой на огромното помещение изскочи жълта камионетка с въртяща се върху покрива червена лампа. В нея седяха трима мъже от екипа за спешни поправки, въоръжени с апарати за заваряване и най-различни инструменти. Човекът зад волана беше натиснал газта до дъно, а другите двама здраво се държаха за кислородната бутилка отзад. Застанал на мястото на аварията, един от майсторите размаха ръце. Камионетката профуча с пълна скорост край работното място на Роли — един вихър в червено и жълто с истерично виеща сирена. Стотина метра по-надолу камионетката спря и хората от аварийната група скочиха на земята.