Доста по-късно, когато вече наистина имаше причини да се замисли, той разбра, че именно наркотиците и тотото са му открили пътя към сложния и опасен свят на заводската престъпност.
Отначало тотото му се струваше съвсем невинно забавление.
Роли знаеше добре, че за жителите на Детройт, особено за работниците от автомобилните заводи, тази игра е естествена като дишането. Макар да се контролираше от мафията и да беше явно мошеничество — шансовете за печалба бяха едно на хиляда, — това тото привличаше всеки ден безброй играчи. Залозите варираха между десет цента и сто долара, понякога и повече. В заводите обикновено залагаха по един долар, толкова залагаше и Роли.
Независимо от залога всеки участник си избира три числа и се надява, че именно те ще се окажат печелившата комбинация за деня. Максималната печалба връщаше вложената сума петстотин пъти, когато, разбира се, се залага на три числа. Но много играчи залагат само на едно или две и в тези случаи печалбата е далеч по-малка.
Никой от детройтските играчи на нелегално тото не се тревожеше от факта, че организаторите на този хазарт обикновено обявяват за печеливши онези числа, за които има най-малко направени залози. Само в съседния „Понтиак“, където печелившите числа бяха свързани с резултатите от конните надбягвания и редовно се публикуваха сумите на печалбите, тази игра можеше да се счита за относително честна.
Федералното бюро за разследване и полицията периодически предприемаха наказателни експедиции срещу т.нар. „Детройтска игрална мрежа“ и тогава „Детройт Нюс“ и „Фрий Прес“ излизаха с тлъсти заглавия РЕКОРДНА ПО МАЩАБИ АКЦИЯ СРЕЩУ ХАЗАРТА, НАЙ-ГОЛЯМАТА АКЦИЯ В ИСТОРИЯТА НА САЩ, и други подобни. Но още на следващия ден, сякаш нищо не бе станало, залаганията продължаваха.
Постепенно Роли разбра как е организирана играта на територията на завода. Залозите се приемаха главно от чистачите, които криеха жълтите картонени фишове и събраните пари под парцалите в кофите си. Попълнените фишове и парите се изнасяха тайно и в точно определено време, малко преди крайния срок за залагане.
Отговорник за заводските постъпления беше един от представителите на профсъюза. Естеството на работата му беше такова, че той можеше да се движи безпрепятствено из всички цехове, без това да прави впечатление на някого. Очевидно в играта ежедневно участвуваха хиляди работници, а и не само те. Роли беше осведомен, че, в нея най-редовно се включват надзиратели, чиновници от управата, а дори и някои от старшите ръководители. Това беше напълно вероятно, тъй като на територията на завода нелегалното тото беше напълно безопасно.
След инцидента с премазаните пръсти на Роли нееднократно подхвърляха, че може да се включи в тази игра, а и не само в нея. Той знаеше, че на територията на завода процъфтяват лихварството, разпространението на наркотици и изплащането на нередовни чекове. А над сравнително безобидни закононарушения властвуваха организирани банди, осъществяващи дръзки грабежи и въоръжени нападения.
Отдавна превърнало се в обществено достояние, престъпното минало на Роли го постави в особено благоприятна светлина в очите на подземните елементи, свързани директно с престъпността в завода, а и на тези, които бяха, така да се каже, „престъпници в извънработно време“. Веднъж в тоалетната един едър мълчаливец, когото наричаха Големия Руф, се озова редом с него пред окачените на стената писоари и приятелски го заговори:
— Хората разправят, че си момче на място. Аз ще ти кажа и друго — всеки, който има акъл в главата, може да си докара доста повече от смрадливите надници, които плащат на глупаците.
С въздишка на задоволство той изпразни мехура си и добави:
— Понякога имаме нужда от умни копелета, които не пълнят лесно гащите!
До тях застана друг работник и Големия Руф млъкна. После вдигна ципа на панталоните си, приятелски му кимна с глава и се отдалечи. Кимането беше знак, че скоро разговорът им ще продължи.
Това обаче не стана, защото Роли съзнателно избягваше местата, където биха могли да разговарят. Постъпи по същия начин, когато и друг работник го заговори на същата тема. Имаше няколко причини за това. Все още изпитваше ужас от връщането си в затвора с някоя тежка присъда, а освен това съзнаваше, че никога досега не беше живял толкова добре. Чувството за осигурено препитание беше нещо голямо. Смрадливи или не, заводските надници бяха пари. И то добри пари. Стигаха му за пиене, храна и нещо за смъркане, ако пожелае. А у дома го чакаха ласките на малката Мей-Лу, която сигурно щеше да му писне в един момент, но засега беше доволен от нея. Поради тази причина я остави да наеме двустайната квартира и не възрази на желанието й да я обзаведе. Мей-Лу осъществи това обзавеждане, без да иска много пари — само от време на време го караше да подпише някоя и друга хартийка. Той подписваше безгрижно, без да чете написаното. Така в дома им се появиха мебели и цветен телевизор, който не отстъпваше на телевизорите във всеки бар.