Глава петнайсета
Онази част от Северен Мичиган, в която е разположено езерото Хигинс, фигурира в справочника на щатската търговска палата под името „зона за развлечения“.
Адам Трентън, Брет Делъсантоу и останалите гости, пристигнали през уикенда в „колибката“ на Ханк Крайсъл, бързо се убедиха, че това наименование е точно.
„Колибката“ на Крайсъл се оказа просторна и луксозно обзаведена вила с няколко спални, кацнала на западния бряг на езерото. По формата си езерото Хигинс прилича на гигантски фъстък или пък на свит в утробата на майката ембрион, а според начина на прекарването си тук всеки посетител е свободен да избере едното от двете сравнения.
Адам откри езерото и „колибката“ без никаква трудност. Тръгнал сам в ранното съботно утро, той мина последователно през Понтиак, Саджино, Бей Сити, Мидланд и Харисън — с други думи, пропътува по-голямата част от пресичащото щата Федерално шосе 75, което беше дълго около триста километра. Извън населените места Мичиган гънеше в свежа зеленина. Сред избуялата трева нежно проблясваха трепетлики, а много храсти бяха натежали от цвят. Свежият въздух приятно ухаеше. Слънцето ярко светеше от почти безоблачното небе. На излизане Адам беше доста потиснат, но постепенно, докато колата гълташе километрите в северна посока, настроението му започна да се оправя.
Причина за лошото му настроение беше поредният скандал с Ерика.
Когато преди няколко седмици й спомена за поканата на Брет Делъсантоу да прекарат една седмична почивка по мъжки, тя заядливо отвърна:
— Добре! След като не приемат съпруги, и аз ще трябва да измисля нещо за себе си.
В онзи миг Адам се беше разколебал и вероятно щеше да отклони поканата, от която и без това не беше кой знае колко възхитен, а просто отстъпи пред увещанията на Брет, който много държеше да го запознае със своя приятел Ханк Крайсъл.
Но тази сутрин Ерика, която явно нищо не беше измислила, отново го заяде.
— Наистина ли трябва да отидеш? — попита го тя.
Той спря да нарежда вещите си в малкото куфарче и се опита да й обясни, че вече е късно да се откаже.
— А това „по мъжки“ какво означава? — хапливо настоя тя. — Без жени изобщо или само без съпруги?
— Без жени — отвърна той, без да знае дали това отговаря на истината. Подозираше, че едва ли ще е така, защото и друг път беше присъствувал на подобни уикенди.
— Бас държа, че е точно така! — язвително продължи Ерика, ядно тракайки с приборите за кафе в кухнята. — И сигурно няма да пиете нищо по-силно от мляко и лимонада!
— Това не знам! — остро отвърна той. — Но във всички случаи обстановката ще бъде доста по-приятна от тази тук!
— А кой според теб е виновен за тази обстановка?
— Проклет да съм, ако знам! — избухна Адам. — Но ако съм аз, значи само на теб действувам по този начин!
— Тогава върви при тия, дето са ти приятни! — Ерика запрати по него чашата за кафе, която за щастие се оказа празна. Той ловко я улови и я постави цяла-целеничка на масата. После започна да се ки-ска и това окончателно вбеси жена му, която се втурна навън, затръшвайки вратата след себе си. Сам порядъчно ядосан, Адам нахвърля вещите си в колата и рязко потегли.
Едва след като пропътува двайсетина километра, започна да му се струва, че всичко е нелепо и смешно. Всеки семеен човек е изпитвал подобно чувство, когато се заеме да обмисли на спокойствие брачните си неудачи. Адам беше убеден, че всичко щеше да бъде забравено още до обяд, ако, разбира се, беше останал у дома. Обхвана го чувство на разкаяние и малко преди Саджино спря да телефонира на Ерика. Никой не вдигна слушалката и той реши да я потърси по-късно.
Пред „колибката“ на брега на Хигинс беше посрещнат лично от Ханк Крайсъл. Дори в спортните си дрехи, облечени специално за пикника, домакинът изглеждаше изискан и елегантен. Беше си сложил идеално изгладени бермуди и пъстра хавайска риза, които още повече подчертаваха безупречността на тънката му фигура с отлична военна стойка. Стиснаха ръцете си, после Адам паркира редом с още седем-осем коли — всички без изключение последни модели oт най-скъпи марки.
Крайсъл кимна към тях и каза:
— Някои пристигнаха още снощи. Сега спят. Други и ще дойдат по-късно.
После взе чантата от ръцете на Адам и го поведе по павираната с дървени трупчета и покрита с навес пътечка, водеща към къщата. Вилата беше построена солидно. Външните й стени бяха от неодялани греди, а фронтонът се крепеше на огромни дялани стволове. На малкия пристан под нея бяха вързани няколко лодки.
— Тук е прекрасно, Ханк — отбеляза Адам.
— Благодаря. Предполагам, че наистина е така, макар че нищо не съм направил със собствените си ръце. Така купих всичко. Предишният собственик беше попрекалил и му се наложи да продаде целия имот. Пари му трябвали! — Крайсъл се усмихна с кривата си усмивка, — Че на кого не трябват?