Една неделна утрин двамата с Кацимбалис тръгнахме от Нафплио за Микена. Беше едва осем часа, когато пристигнахме на малката гара с това легендарно име. Минавайки през Аргос, магията на този свят изведнъж се просмука във вътрешностите ми. Неща, отдавна забравени, се върнаха с плашеща яснота. Не бях сигурен дали си спомням нещо, което бях чел като дете, или се докосвам до вселенската памет на този народ. Фактът, че тези места все още съществуват, все още носят древните си имена, изглеждаше неправдоподобен. Беше като възкресение и денят, който бяхме избрали за пътуването, по-скоро приличаше на Великден, отколкото на Деня на благодарността. От руините ни деляха няколко километра пеша. Също както и в Епидавър, навсякъде цареше величествено спокойствие. Вървяхме бавно към близките хълмове, извисяващи се над окъпаната в светлина Аргоска равнина. Птички кръжаха над главите ни в чистата безоблачна синева. Внезапно се натъкнахме на момченце, което плачеше, та се късаше. То стоеше на полето току до пътя. Плачът му въобще не се връзваше с тишината и безметежността наоколо; като че дух от отвъдното го бе спуснал на това зелено поле. За какво ли би могло да плаче едно малко момче в такъв час в такъв чуден свят? Кацимбалис се приближи и го заговори. Плачеше, защото неговата сестричка му била откраднала парите. Колко? Три драхми. Пари, пари… Дори и тук съществуваше такова нещо като парите. Никога преди думата „пари“ не ми бе звучала толкова нелепо. Как би могъл човек да мисли за подобно нещо в този свят на ужас, красота и вълшебство? Да бе изгубило магаре или папагал, щях да го разбера. Но три драхми — просто не бях способен да си представя значението на такава нищожна сума. Не можех да повярвам, че плаче. Това беше халюцинация. Да си стои там и да си плаче — духът ще дойде и ще го вземе отново; то не беше от този свят, бе някаква аномалия.
След като минеш през малкия хан, който Агамемнон и жена му държат и който гледа към поле с цвят ирландскозелено, незабавно осъзнаваш, че земята е засята с телата на легендарни създания. Още преди Кацимбалис да си отвори устата, аз знаех, че те лежат навсякъде около нас — земята ти го казва. Пътят към това място е невероятно привлекателен. Гладки зелени възвишения, хълмчета, могилки, надгробни могили навред, а под тях, не много дълбоко, почиват вовеки воините, героите, митичните новатори, които без машини и сложни съоръжения са издигнали най-мощните укрепления. Сънят на мъртвите е толкова дълбок, че земята и всички, стъпващи по нея, сякаш сънуват; дори и огромните лешояди, кръжащи в небето, изглеждат упоени и хипнотизирани. Докато се изкачваш полека по полегатия склон, кръвта се сгъстява, пулсът се забавя, а мисълта бива обсебена от страховитата картина на един безкраен низ от убийства. Тук съжителстват два различни свята — героичният свят на сияйната светлина и мрачният свят на кинжала и отровата. Микена, също като Епидавър, се къпе в светлина. Но Епидавър е широко отворен, открит, отдаден изцяло на духа. Микена е свита и сбръчкана, подобно на току-що завързан пъп, заровила славата си дълбоко в земните недра, където прилепите и гущерите се хранят от нея, злорадствайки. Епидавър е бокал, от който можеш да пиеш чист дух: в него са небесната синева, звездите и хвъркатите създания, които летят между тях, сипейки щедро песен и благозвучие. Микена, след като свърнеш зад последния завой, изведнъж се снишава, сякаш готвейки се за застрашителен скок, свиреп, дързък, непредвидим. Микена се е затворила, свила се е на кълбо, тръпне от мускулни спазми като борец. Дори и светлината, която пада върху нея с безпощадна яркост, бива засмукана, разпръсната, разкъсана, посивява. Никога не са съществували два свята, така близо един до друг и все пак толкова антагонистични. Тук е Гринуич по отношение на всичко, което има връзка с човешката душа. Стига да се помръднеш дори и само на косъм, и вече си в съвършено различен свят. Това е онзи огромен, бляскав цирей, криещ в себе си ужас, онзи висок склон, от който човекът, веднъж достигнал до зенита си, се е подхлъзнал и е пропаднал в бездънната пропаст.
Все още беше ранно утро, когато минахме през Лъвската порта. Наоколо — ни следа от пазачи. Няма жива душа. Слънцето се издига и всичко става ясно различимо. И все пак се движим боязливо, внимателно, без да знаем от какво точно се страхуваме. Тук-таме зеят ями, изглеждащи злокобно гладки и хлъзгави. Вървим между грамадните каменни плочи, които образуват кръгло заграждение. Научните ми познания са равни на нула. Бих могъл да гледам тази камара от каменни отломъци единствено с очите на дивак. Удивен съм от размерите на залите в двореца, които те карат да се чувстваш нищожен, от размерите на покоите над тях. Какви исполински стени, за да предпазят една шепа хора! Нима всички обитатели са били гиганти? Какъв ли страховит мрак е налетял върху им в дните на зли беди, та да ги застави да се заровят дълбоко в земята, да скрият съкровищата си от светлината, да се избиват един друг в земните недра? Ние от Новия свят, с милионите пустеещи акри и милионите гладни, мръсни, бездомни, ние, които дълбаем земята, които работим, ядем, спим, обичаме, ходим, яздим, караме се, купуваме, продаваме и убиваме там под земята, по същия ли път сме поели? Аз съм родом от Ню Йорк, най-внушителния и най-празния град на света; сега стоя в Микена и се опитвам да разбера какво се е случвало тук в продължение на столетия. Чувствам се като хлебарка, лазеща сред едно мъртво великолепие. Трудно ми е да повярвам, че някъде далеч назад във времето, между клоните и листата на огромното родословно дърво на живота, моите предци са познавали това място, задавали са същите въпроси, изчезнали са безчувствени в пустотата, били са погълнати и не са оставили и следа от мисъл, с изключение на тези руини, пръснатите из музеите находки: меч, ос на колело, шлем, смъртна маска от ковано злато, надгробна могила, хералдически лъв, издълбан в камък, изящна амфора за вино. Стоя в най-високата точка на оградената със стени цитадела в тази ранна утрин и усещам хладния полъх, който се носи откъм обраслата с гъста растителност сива планина, извисяваща се над нас. В ниското от необятната Аргоска равнина се надига мъгла. Би могло да е и Пуебло, щата Колорадо, дотолкова онова, което ме заобикаля, е откъснато от време и граници. Долу, в тази димяща равнина, където мотрисата пълзи като гъсеница, нима преди там е нямало вигвами? Как да бъда сигурен, че никога не е имало индианци? Всичко, свързано с Аргос, проблясващ в далечината, също като на романтичните илюстрации в учебниците, напомня за индианците. Трябва да съм луд да си го мисля, ала поне съм достатъчно откровен да си призная. Аргос блести сияен, точица светлина, пръскаща златни стрели към синевата. Аргос принадлежи на митовете и на преданията: героите му никога не са имали плът. Но Микена, както и Тиринт, е населена с призраците на праисторически хора и циклопи чудовища, отмити от потъналите планински хребети на Атлантида. В началото Микена е била тромава, бавна, ленива, мудна, мисълта — заключена в туловище на динозавър, войните — породени от канибалска наслада, влечугоподобна, невъзмутима, зашеметяваща и зашеметена. Микена е описала пълен кръг, от забрава до забрава. Чудовищата са се погълнали едно друго като крокодили. Хората носорози са намушкали с роговете си хората хипопотами. Стените са се сгромолясали върху тях, смазали са ги, сплескали са ги в първобитното тресавище. Кратка нощ. Блясва огнена мълния, между свирепите силуети на хълмовете избоботва гръм. Орлите литват, равнината е прочистена, тревата пониква. (Това са приказки на един момък от Бруклин. Няма и капка истина в тях, никой не може да каже какво всъщност е станало, докато боговете не представят доказателства.) Орли, ястреби, плешиви лешояди, посивели от лакомия, също като изсъхналите и голи планински склонове. Въздухът гъмжи от пернати мършояди. Тишина — век подир век, през които земята надява мека зелена премяна. Мистериозно племе, дошло незнайно откъде, се спуска към Арголида. Мистериозно само защото хората са забравили как изглеждат боговете. Боговете се завръщат с пищни доспехи, човекоподобни, яздещи коне, използващи щитове и копия, шлифоващи скъпоценни камъни, топящи руда, вдълбаващи живи картини на война и любов по лъскавите остриета на кинжалите. Боговете крачат през огрените от слънцето поляни, снажни, безстрашни, взорът им — плашещо прям и открит. Ражда се един свят на светлина. Човекът гледа на човека с нови очи. Той благоговее, поразен от собствения си лъчист образ, отразяващ се навред. И колелото се върти, век подир век, погълнати като капки за кашлица, една поема, хералдическа поема, както би се изразил моят приятел Даръл. Докато малките хора са опиянени от магията, посветените, пелопонеските друиди, готвят гробниците на боговете, скриват ги в нежния скут на хълмчетата и възвишенията. Един ден боговете ще си отидат също тъй мистериозно, както са се появили, оставяйки след себе си човекоподобната си черупка, която въвежда в заблуждение невярващите, бедните духом, боязливите души, превърнали земята в топилня, във фабрика.