Тъкмо сме се изкачили по хлъзгавите стъпала, Кацимбалис и аз. И само сме надзърнали надолу със запалена клечка кибрит. Огромният покрив се е огънал под тежестта на времето. Достатъчно е да си поемеш по-дълбоко дъх, та светът да се срине върху теб. Кацимбалис настояваше да лазим на четири крака, даже по корем, ако се наложи. Случвало му се е да се вре из доста тесни места; бил е къртица на Балканския фронт, пълзял е като червей през кал и кръв, мятал се е в див танц, обезумял от страх, убивал е всичко около себе си, дори и своите, бил е вдигнат във въздуха и запратен на едно дърво, имал е сътресение на мозъка, задникът му напълнен с олово, ръцете му разкъсани като парцали, лицето почерняло от барута, костите и сухожилията разместени и изкълчени. Разказва ми го отново, докато стоим по средата на пътя между небето и земята, парапетът се огъва все повече и повече, клечките кибрит гаснат. „Не бива да изпускаме това“, настоява той. Но аз отказвам да се върна долу, в онзи слузест кладенец на ужасите. Дори там да ме очакваше гърне със злато, пак нямаше да сляза. Искам да видя небето, големите птици, младата трева, вълните заслепяваща светлина, блатната мъгла, издигаща се над равнината.