Появяваме се на срещуположния склон, пред нас се открива гледка със сияйна яснота. Овчар със стадото си се поклаща по далечен планински рид. Той е с исполински ръст, овцете му имат златно руно. Той мърда лениво в амплитудата на забравеното време. Движи се сред неподвижните тела на мъртвите, чиито пръсти са вкопчени в ниската трева. Спира, за да поговори с тях, да погали брадите им. Така се е движил и в омировските времена, когато легендата била избродирана с алено-медни нишки. Прибавил е по някоя измислица тук и там, показал е грешната посока, променил е маршрута си. За овчаря поетът е твърде повърхностен, прекалено лесно се пресища. Поетът би казал имаше… те бяха… Но овчарят казва той живее, той е, той прави… Поетът винаги е закъснял с хиляда години — и е сляп при това. Овчарят е вечен, дух, неотделим от земята, себеотрекъл се. По тези склонове овчарят със стадото си ще пребъде: ще преживее всичко, в това число и всяка традиция.
Сега минаваме по малкия мост над пропукания свод на вечните покои на Клитемнестра. Земята пламти буйно, като че е невидим компас, който ние следваме, и единствено стрелката потрепва с мек блясък, улавяйки лъч от слънчевото сияние. Насочваме се към гробницата на Агамемнон, по чийто свод е останала само тънка ивица пръст, подобно на пухена завивка. Голотата на това божествено скривалище е великолепна. Спри, преди сърцето да е избухнало в пламъци. Наведи се да откъснеш цвете. Чирепи и овчи тор навсякъде. Часовникът е спрял. Земята замира за част от секундата в очакване да продължи вечния си ритъм.
Все още не съм прекрачил прага. Стоя отвън, между циклопските каменни отломъци, ограждащи входа на гробницата. Все още съм онзи, който съм можел да стана, поглъщайки всяко благо на цивилизацията, подхвърлено ми с царско благоволение. Събирам всичкия възможен цивилизационен боклук в един стегнат, малък възел от разбиране. Раздут съм докрай, приличам на огромен балон разтопено стъкло, увиснал от тръбата на стъклодухач. Дай ми каквато си щеш фантастична форма, използвай цялото си умение, цялата сила на дробовете си — въпреки всичко аз ще бъда нещо изфабрикувано, в най-добрия случай една красива култивирана душа. Знам това и го ненавиждам. Стоя отвън, едно завършено творение, най-красивата, най-образованата, най-прекрасно изработената душа на света. Ще стъпя на прага — сега. Правя го. Не чувам нищо. Мен просто ме няма, за да чуя как се разбивам на милиард парченца. Тук е само Агамемнон. Плътта се е разпаднала, щом маската е била махната от лицето му. Но той е тук, изпълва притихналата гробница: разлива се навън, залива полетата, издига небето малко по-високо. Овчарят крачи и разговаря с него денем и нощем. Овчарите са луди. Аз също. Приключих с цивилизацията и с нейното потомство от култивирани души. Отказах се, когато влязох в гробницата. Отсега нататък съм номад, духовен никой. Вземете си изфабрикувания свят и го приберете в музеите, не ви го ща, не ми е нужен, не мога да го използвам. Не вярвам, че което и да е цивилизовано същество знае или някога е знаело какво се е случило на това свещено място. Цивилизованият човек не би могъл да знае или прозре, защото е от другата страна на този склон, чийто връх е бил достигнат много преди той или предците му да се появят. Те го наричат гробницата на Агамемнон. Да, може би някой, наречен Агамемнон, е бил положен тук за вечен покой. И какво от това? Трябва ли да спра зяпнал, все едно съм идиот? Не. Отказвам да повярвам на този твърде, твърде солиден факт. Аз литвам не като поет, не като повествовател, съчинител на легенди, митотворец, а като чист дух. Твърдя, че целият свят, разлетял се оттук във всички посоки, някога е живял по начин, за който никой човек не е и мечтал. Твърдя, че е имало богове, които са бродели навред, хора като нас по вид и същност, ала свободни, изумително свободни. Тръгвайки си от тази планета, те са отнесли тайната, която ние никога не ще изтръгнем от тях, докато не се освободим отново. Един ден непременно ще узнаем какво е да живееш вечно — когато спрем да убиваме. Тук, на това място, сега посветено на паметта на Агамемнон, едно зловещо и потайно престъпление е попарило човешките надежди. Два свята лежат един до друг — онзи преди и онзи след престъплението. Престъплението съдържа в себе си загадката, толкова дълбока и сложна, колкото и самото спасение. Кирките и лопатите не ще разкрият нищо значимо. Копачите са слепи, дирят пипнешком пътя към нещо, което не ще съзрат никога. Всичко, на което махнем маската, се превръща в прах при докосване. В това число и световете, по същия начин. Може да дълбаем вечно, като къртици, но страхът нивга не ще ни напусне, впил ноктите си в нас, изнасилвайки ни отзад.