Както и да е, да оставим Реноар настрана, долавяше се нещо в усмивката на тази жена, което видът на малкото момиче в подножието на Акропола ми припомни. Споменах, че бе най-близкото подобие на загадъчността в изражението на момичето със златисточервената коса. С това, колкото и парадоксално да звучи, искам да кажа, че беше пълната й противоположност. Чудовището би могло да е дало живот на онази удивителна красота; би могло, защото в изпепеляващия копнеж за любов прегръдката й се бе разпростряла до безкрайност, отвъд въображението дори и на най-нещастно влюбената жена. Цялата й сила да прелъстява, е била погребана в ковчега на плътската любов, където в мрака на слабините й страстта и желанието са изгорели, превръщайки се в гъст дим. Забравяйки всяка надежда да съблазни мъж, тя е насочила страстта си към забраненото — добитък, неодушевени предмети, идоли, митични божества. В усмивката й имаше нещо от упоението на изсъхнала земя, най-сетне дарена с внезапен и яростен порой; това бе усмивката на ненаситника, за когото хиляда горещи целувки са само подтик да поднови настъплението. По някакъв странен и необясним начин тя е останала в съзнанието ми като символ на онзи глад за необуздана любов, който аз открих, макар и не толкова явен, у всички гъркини. Това е едва ли не символът на самата Гърция, тази неутолима жажда за красота, страст, любов.
В продължение на двайсет години мечтаех да посетя Кносос. Не бях и подозирал колко е лесно да осъществя пътешествието. В Гърция трябва само да кажеш на някого, че желаеш да отидеш тук или там, и — хоп! — след секунди возилото те очаква пред вратата. Този път се оказа, че е самолет. Сефериадис беше решил, че трябва да пътувам в разкош. Един поетичен жест, който аз приех като поет.
Дотогава не се бях качвал на самолет и надали някога отново ще го сторя. Чувствах се глупаво, седнал в небето със скръстени ръце; мъжът до мен четеше вестник, очевидно нехаещ за облаците, които бръскаха илюминаторите. Навярно сме се движили със сто мили в час, но тъй като около нас се рееха единствено облаци, имах впечатлението, че стоим на място. Накратко, беше еднообразно, тъпо и безсмислено. Съжалявах, че не си бях взел билет за търговския кораб „Акропол“, който скоро щеше да акостира в Крит. Човекът е създаден да ходи по земята и да плава по моретата; покоряването на въздуха е запазено за един по-късен етап от еволюцията му, когато ще му пораснат истински криле и той ще приеме формата на ангел, какъвто и е по своята същност. Механичните приспособления нямат нищо общо с автентичната човешка природа — те са просто капани, които Смъртта е заложила.