Приземихме се на пристанището в Ираклион, един от най-важните градове на Крит. Главната улица е сякаш копие на декор за третокласен уестърн. Бързо си взех стая в един от двата хотела и тръгнах да търся ресторант. Полицай, когото заговорих, ме улови под ръка и любезно ме отведе на някакво непретенциозно местенце край градския фонтан. Ястието беше безвкусно, но вече бях близо до Кносос и твърде развълнуван, та да се разстройвам от подобна дреболия. След като се наобядвах, отидох в едно кафене на отсрещната страна на улицата и си поръчах турско кафе. Двама германци, пристигнали със същия самолет, обсъждаха лекция за Вагнер, която щяха да изнесат вечерта; изглеждаха нелепо, явно не осъзнавайки, че са дошли с музикалната си отрова в родното място на Венизелос. Поех на кратка разходка из града. Малко по-нататък, в бивша джамия, превърната в кино, афиши известяваха за предстояща прожекция на филм с Лаурел и Харди. Децата, насъбрали се наоколо, очевидно бяха не по-малко ентусиазирани от тези клоуни, отколкото връстниците им в Дъбюк или Кеноша. Мисля, че киното се казваше „Миноецът“. Зачудих се дали и в Кносос няма да има кино, което да тръби за филм с братя Маркс.
Ираклион е западнало градче, носещо клеймото на турското робство. Улиците са изпълнени с работилнички, където всичко, от което човек се нуждае, се прави на ръка, също както в Средновековието. От селата идват критяни със спретнати черни одежди и елегантни високи ботуши от червена или бяла кожа. След индусите и берберите това са най-красивите, благородни и излъчващи достойнство мъже, които някога съм виждал. Те са много по-впечатляващи от жените: като че принадлежат към отделно племе.
Стигнах до края на града, където, както навсякъде на Балканите, всичко свършва изведнъж, сякаш владетелят, проектирал това странно творение, внезапно е полудял и е оставил огромната градска порта да виси окачена само на една панта. Тук автобусите се събираха подобно на смачкани гъсеници, чакащи прахолякът от равнините да ги обгърне в забрава. Обърнах се и се гмурнах в лабиринта от тесни криволичещи улички в жилищната част, която, макар и типично гръцка, носеше атмосферата на английски аванпост в Западните Индии. Отдавна се опитвах да си представя първия си досег с Крит. В невежеството си бях предполагал, че островът ще е съвсем рядко населен, без питейна вода, с изключение на тази, дето карат от континента; мислех си, че ще видя пустинен бряг, тук-таме няколко белеещи се руини, представляващи Кносос, а отвъд Кносос — пустош като обширните територии в Австралия, където птицата додо, отбягвана от останалите пернати видове, населяващи храсталаците, отчаяно заравя глава в пясъка. Сетих се как един мой приятел, френски писател, хванал дизентерия тук и бил пренесен върху гърба на магаре до малка лодка, после по някакво чудо го прехвърлили на преминаващ товарен кораб и така бил върнат на континента в състояние на делириум. Бродех наоколо като в сън, спирайки да послушам някоя пукаща плоча, пусната на грамофон с фуния, поставен на стол насред улицата. Месарите бяха препасали кървавочервени престилки; те стояха пред примитивни дъски за кълцане в малки дюкяни, каквито имаше и в Помпей. От време на време улиците излизаха на площади, оградени от безумни здания, отдадени на закона, администрацията, Църквата, образованието, болестта и лудостта; архитектурата бе сякаш от онази стряскаща те реалност, типична за творбите на известни примитивисти като Бомбоа, Пероне, Кейн, Съливан и Вивен. Под заслепяващата слънчева светлина един детайл, например решетеста порта или беззащитен бастион, се откроява с изправяща косата яснота, каквато може да се открие единствено в картините на най-великите или лудите художници. Всеки сантиметър от Ираклион би могло да бъде нарисуван; това е един объркан, кошмарен град, перфектна аномалия, перфектна нееднородност, място сън, захвърлено в необятността между Европа и Африка, миришещо силно на сурови кожи, семена от кимион, катран и субтропични плодове. Той е обезобразен от турците и заразен с безобидните изпарения на сладникава сантименталност от последните страници на Дикенсов роман. Няма нищо общо с Кносос или Фестос; той е толкова минойски, колкото и творенията на Уолт Дисни са американски; той е цирей върху лицето на времето, възпалено място, което човек чеше като кон, заспал прав.