Докато отпивах от водата, имаща странен привкус, слушах една от тези маймуни, които обкръжението им величаеше, да разказва за славните дни, прекарани в Хъркимър, щата Ню Йорк. Там държал малка сладкарница и беше благодарен на Америка, че му е дала възможността да спести няколко хиляди долара, та да се върне в родината си към унизителния бачкаторски живот, на който бе свикнал. Той изтича до дома си, за да донесе някаква американска книга, която пазел като сувенир от благословените времена на правене на пари. Това беше фермерски алманах, със следи от пръсти, опърпан и осран от мухите. Тук, в самата люлка на цивилизацията, една мръсна маймуна ми подаваше безценно уродливо отроче на писмеността — алманаха.
Двамата със собственика му седяхме на маса досами шосето сред група видимо впечатлени простаци. Поръчах коняк за всички и примирено капитулирах пред събеседника. Някакъв мъж се надвеси над нас и сложи дебелия си космат пръст върху снимката на земеделско сечиво. Събеседникът поясни: „Добра машина, той харесва него“. Друг взе книгата и я разлисти с наплюнчен палец, сумтейки доволно от време на време. Събеседникът рече: „Много интересна книга. Той харесва американски книги“. Изведнъж съзря свой приятел и викна: „Ела тук“. Представи ми го. „Ник! Работи на Мичиган. Голяма ферма. Харесва Америка също.“ Здрависах се с Ник. Той каза: „Ти Ню Йорк? Аз отива в Ню Йорк преди“. С движение на ръцете очерта небостъргачите. Заговори оживено на останалите. Изведнъж настъпи тишина и събеседникът се обърна към мен: „Те искат разберат дали ти харесва Гърция“. „Прекрасна е“, отвърнах аз. Той се засмя. „Гърция много бедна страна, да? Няма пари. Америка богата. Всички има пари, да?“ Казах да, за да го удовлетворя. Той обясни на компанията, че се бях съгласил — Америка е много богата страна, всеки е богат, купища пари. „Колко дълго оставаш в Гърция?“, попита. „Може би година, може би две“, отговорих. Засмя се отново, като че ли бях някакъв идиот. „Какъв твоя работа?“ Казах му, че не работя. „Ти милионер?“ Казах му, че съм много беден. Разсмя се пак, по-силно отпреди. Другите слушаха внимателно. Рече им нещо набързо. „Какво искаш пиеш? — попита. — Критяни харесват американци. Критски народ добър народ. Ти харесваш коняк, да?“ Кимнах.
Точно тогава пристигна автобусът. Понечих да стана. „Не бърза — спря ме събеседникът. — Той не тръгва още. Той прави вода тук.“ Останалите се усмихваха. Какво ли си мислеха? Че съм куку да дойда на място като Крит? Попитаха ме още веднъж с какво се занимавам. Престорих се, че пиша с перодръжка. „А! — възкликна събеседникът. — Вестник!“ Плесна с ръце и заговори въодушевено на ханджията. Донесоха гръцки вестник и той го тикна в ръцете ми. „Ти четеш това?“ Поклатих глава. Грабна вестника. Прочете на глас заглавието на гръцки, другите слушаха замислено. Докато четеше нататък, мярнах датата — беше отпреди месец. Събеседникът ми преведе. „Той казва президент Рузвелт не иска война. Хитлер лош човек.“ После стана, взе един бастун от стоящите наоколо, опря го о рамото си и се престори, че стреля в упор. Бам-бам!, боботеше, като се въртеше и се прицелваше във всички поред. Бам-бам! Селяните се разсмяха от сърце. „Аз — рече, сочейки с палец към гърдите си, — аз добър войник. Убива турци… много турци. Аз убива, убива, убива… — И доби свирепа, кръвожадна физиономия. — Критски народ добри войници. Италианци не.“ Приближи се до един от мъжете и го хвана за яката. Направи движение, сякаш му прерязва гърлото. „Италианци, пфу! — Изплю се на земята. — Аз убива Мусолини… като нищо! Мусолини лош човек. Гърци не харесва Мусолини. Ние убива всички италианци. — Седна, като се зъбеше и подхилваше. — Президент Рузвелт помага гърци, да?“ Кимнах. „Грък добър войник. Убива всички. Той не страхува на никого. Виж. Аз един човек… — Посочи към останалите. — Аз един грък. — Грабна пак бастуна и го размаха като тояга. — Аз убива всички — германци, италианци, руснаци, турци, французи. Грък не страхува.“ Компанията закима одобрително. Беше убедително, меко казано.