Изтърколваме се по хлъзгав, ронлив планински склон в обширна равнина. Възвишенията са покрити с наметало от гъсти твърди храсталаци, наподобяващи синьо бледолилавите игли на бодливо прасе. Виждат се голи ивици червена глина, шисти, пясъчни дюни, зелено поле с цвят на грах, езеро като кипящо шампанско. Минаваме през село, което не принадлежи на никое време и място, случайна, неочаквана издънка на човешка деятелност, защото някой някога се е върнал на арената на клането, за да потърси стара снимка сред руините, и е останал тук по силата на инерцията, и оставайки, е привлякъл мухи и други одушевени и неодушевени форми на живот.
По-натам… Самотно правоъгълно жилище, вкопано дълбоко в земята. Самотен вигвам насред вакуум. Има си врата и два прозореца. Прилича на кутия. Убежище на някое човешко същество. Какво същество? Кой живее вътре? Защо? Отзад е американският пейзаж. Сега навлизаме в глъбините на Месопотамия. Препускаме върху мъртви градове, върху слонски кости, върху обрасли с трева морски дъна. Започва да вали, внезапен, бърз душ, и от земята се вдига пара. Слизам от колата и газя в езеро от кал, за да разгледам руините на Гортина. Чета надписа на стената. Той говори за закони, на които никой вече не се подчинява. Единствените оцелели закони са неписаните. Човекът е нарушаващо законите животно. Страхливо при това.
Пладне е. Смятам да обядвам във Фестос. Продължаваме нататък. Дъждът е спрял, облаците са се разсеяли; синият небосвод се разгръща като ветрило, синьото се разтваря в онази ултравиолетова светлина, от която всичко гръцко изглежда свято, естествено и познато. В Гърция изпитваш желание да се изкъпеш в небето. Иска ти се да захвърлиш дрехите, да се затичаш и да скочиш в синевата. Иска ти се да се рееш из въздуха като ангел или да лежиш неподвижно в тревата и да се наслаждаваш на каталептичния транс. Камък и небе, тук те се венчават. Това е вечната зора на човешкото пробуждане.
Плъзваме се по една еленова пътека и колата спира при началото на див парк. „Ето там — казва шофьорът, сочейки към стръмен баир, — Фестос.“ Думата бе произнесена. Беше като магия. Поколебах се. Исках да съм подготвен. „По-добре си вземете обяда с вас — рече той. — Може да нямат нищо за ядене горе.“ Пъхнах кутията от обувки под мишница и бавно, замислено, благоговейно започнах поклонението.
Това беше един от редките моменти в живота ми, когато напълно съзнавах, че съм на прага на велико приключение. И не само го съзнавах, но и бях благодарен, благодарен, че съм жив, благодарен, че имам очи, че съм здрав телом и духом, че съм спал в канавките, че съм гладувал, че съм бил унижаван, че съм направил всичко, дето съм направил, тъй като най-накрая достигнах до този миг на блаженство.
Минах по един или два дървени моста в дъното на долчината и отново се спрях в гъстата кал, която покриваше върховете на обувките ми, за да огледам малкото разстояние, което бях извървял. След завоя започваше трудното изкачване. Имах чувството, че съм заобиколен от сърни. Имах и друго едно, силно и натрапчиво чувство: че Фестос е твърдината на жените от рода на цар Минос. Историкът ще се усмихне; той знае по-добре. Ала от този миг нататък, въпреки всички доказателства, противно на всякаква логика, Фестос се превърна в обител на цариците. И с всяка стъпка нагоре това впечатление се засилваше.
Когато се изкатерих на върха на баира, забелязах тясна пътека, която водеше към къщичка, стъкмена недалеч от руините за удобство на пътешественика. Изведнъж зърнах човек, който стоеше на другия край на пътеката. Щом наближих, започна да прави поклони и теманета. Това трябва да е кириос Александрос, помислих си.
„Бог те праща“, каза той и посочи към небето, усмихвайки се като в екстаз. Любезно ме освободи от палтото и кутията с обяда, доверявайки ми възторжено, докато подтичваше пред мен, какво щастие било отново да види човешко същество. „Тази война… — продължи, кършейки ръце и вдигайки благочестиво очи в няма молитва. — Тази война… Никой вече не идва тук. Александрос е сам-самичък. Фестос е мъртъв. Фестос е забравен.“ Наведе се да откъсне цвете и ми го подаде. Гледаше цветето тъжно, сякаш му съчувстваше за нещастната участ да разцъфне незабелязано. Бях се спрял да хвърля един поглед на околните планини. Александрос стоеше до мен. Чакаше мълчаливо и почтително да кажа нещо. Не можех да промълвя и дума. Сложих ръка на рамото му и се помъчих да изразя чувствата си с овлажнели очи. Той ме погледна като вярно куче; улови ръката, която бях положил на рамото му, и привеждайки се ниско, я целуна.