„Ти си добър човек — рече. — Бог те прати при мен да споделиш самотата ми. Александрос е толкова щастлив, толкова щастлив. Ела.“ И ме поведе за ръка към къщичката. Направи го така, сякаш се готвеше да ме удостои с най-скъпоценния дар, който човек може да поднесе на друг човек. „Давам ти земята и цялата й благодат“, мълвеше немият му красноречив поглед. Озърнах се. „Господи, невероятно е!“, отроних. И извърнах очи. Беше твърде много, твърде много, за да се опитам да го възприема отведнъж.
Александрос бе влязъл вътре за малко, оставяйки ме да крача бавно напред-назад по площадката и да изучавам величието на пейзажа. Чувствах се леко побъркан, също както някои от великите монарси в миналото, посветили живота си на развитието на изкуството и културата. Вече не изпитвах нужда от обогатяване; бях достигнал апогея, исках да давам, да давам щедро и безразборно от онова, което притежавах.
Той се появи с някакъв парцал, четка за обувки и голям ръждив нож; коленичи и започна да лъска обувките ми. Не бях ни най-малко притеснен. Помислих си: нека прави каквото си ще, щом му доставя удоволствие. Запитах се какво бих могъл аз да сторя, та да накарам хората да осъзнаят огромното щастие, скътано тук за всички нас. Изпратих благословия в четирите посоки на света — към млади и стари, към пренебрегваните диваци в забравените кътчета на земята, към дивите и питомните животни, към птиците в небето, пълзящите твари, дърветата, растенията и цветята, скалите, езерата и планините. Това е първият ден от моя живот, рекох си, в който обемам всички и всичко на тази земя в една мисъл. Благославям света, всяка педя от него, всеки жив атом, защото той целият е жив, дишащ като мен и напълно съзнателен.
Александрос изнесе маса и я застла. Предложи ми да обиколя и да разгледам развалините. Слушах го като в транс. Да, предполагам, че трябва да се поразходя и да видя всичко. Това е, което човек обикновено прави тук. Спуснах се по широките стъпала на разрушения дворец и машинално се озърнах наоколо. Нямах никакво желание да се вра из останките и да разглеждам трегери, урни, делви, детски играчки, оброчни плочки и други от този род. Под мен, ширнала се като безкрайно вълшебно килимче, лежеше равнината Месара, опасана от внушителна планинска верига. От тази поразителна, кристална височина изглеждаше досущ като райската градина. Тук, до самите порти на рая, потомците на Зевс са се спрели по пътя си към вечността, за да погледнат за последно към земята, и са видели с очи на младенци, че тя в действителност е точно това, което те винаги са мечтали да бъде: селение на красота, щастие и мир. В сърцето си човек е ангел, в сърцето си той е едно цяло със света. Фестос съдържа всички елементи на сърцето; женствен е от край до край. Всичко, което човек е постигнал, е щяло да бъде загубено, ако не е бил този сетен етап на разкаяние, въплътен в обителта на небесните царици.
Разходих се наоколо, съзерцавайки гледката от всеки възможен ъгъл. Описах кръг вътре в кръга от хълмове. Над мен беше огромният свод, открит, отворен към безкрайността. Мосю Ерио е бил прав и същевременно е грешал. Тук човек е по-близо до небето, но и по-далече от всякога от онова, дето е отвъд. Да достигнеш небето от този величествен земен дворец, е нищо — детска игра, ала да достигнеш отвъд, да докоснеш дори само за миг сиянието и великолепието на онова лъчисто царство, в което небесната светлина е просто слаб и блед отблясък, е невъзможно. Тук най-възвишените мисли стават нищожни, замират в крилатия си полет пред непрестанно растящия ореол, чийто блясък смразява самия мисловен процес. В най-добрия случай мисълта не е нищо повече от предположение, игра, както една машина си играе, хвърляйки искри. Бог е измислил всичко предварително. Няма какво да решаваме: всичко е било решено вместо нас. Остава ни единствено да се разтопим, да се разтворим, да плуваме в решението. Ние сме разтворими риби, а светът е аквариум.
Александрос ме викаше. Обядът бе готов. Видях, че е сложил масата само за мен. Настоях и той да седне. Беше ми трудно да го убедя. Трябваше да го прегърна, да посоча към небето и хоризонта, да обхвана всичко това с един широк размах на ръката, преди да успея да го склоня да сподели трапезата с мен. Отвори бутилка черно вино, опиващо, гъсто, и ние мигом се озовахме в центъра на Вселената с шепа маслини, малко шунка и сирене. Молеше ме да остана няколко дни. Извади книгата за гости, за да ми покаже кога е бил тук последният посетител. Някакъв явно пиян американец, който си е мислел, че ще е чудна шегичка да се подпише с името на херцога на Уиндзор, добавяйки „Уха! Каква нощ!“. Разгледах набързо подписите и за моя изненада открих името на един стар приятел. Не можех да повярвам на очите си. Искаше ми се да го зачеркна. Попитах Александрос дали много американци са идвали във Фестос. Той каза „да“ и от блясъка в очите му разбрах, че са оставяли щедри бакшиши. Разбрах също, че са харесвали и виното.