Мисля, че виното се наричаше мавродафне. Ако ли пък не, би трябвало да се казва така, защото това е една прекрасна черна дума и го определя съвършено точно. То се плъзга в гърлото подобно на разтопено стъкло, възпламенява вените, гъста червена течност, която разширява сърцето и мисълта. Чувстваш се едновременно и лек, и натежал, пъргав като антилопа и все пак безсилен да помръднеш. Езикът се освобождава от оковите си, небцето приятно набъбва, ръцете описват неясни, безразборни движения, сякаш рисуваш с дебел мек молив. Ще ти се да изобразиш всичко в кърваво или помпейско червено, с петна от въглен и сажди. Предметите се уголемяват и стават размити, багрите — по-истински и живи, като при късоглед човек, когато си свали очилата. Но преди всичко то кара душата да пръска искри.
Седях и разговарях с Александрос на немия език на сърцето. Трябваше да тръгвам след няколко минути. Не съжалявах; някои преживявания са толкова удивителни, толкова неповторими, че самата мисъл да ги удължиш ти се струва най-долна форма на неблагодарност. Ако сега не си отидех, щях да остана тук завинаги, да обърна гръб на света, да се отрека от всичко.
Разходих се наоколо за последно. Слънцето беше изчезнало, облаците се събираха накуп; ярката пъстра равнина на Месара бе осеяна с тежки ивици сянка и отблясъци серниста светлина под оловното небе. Планините се приближиха, станаха огромни и плашещи в променящите се сини глъбини. Само допреди миг светът изглеждаше ефирен, като в сън, една менлива, мимолетна гледка; изведнъж бе придобил плътност и маса, блещукащите контури се сляха ведно, орлите литнаха от своите гнезда и увиснаха в небето също страховити вестители на боговете.
Казах „довиждане“ на Александрос, който плачеше. Извърнах се припряно и тръгнах по тясната пътека, виеща се покрай скалния ръб. Няколко крачки и той ме застигна; беше набрал набързо малък букет цветя и смутено ми го подаде. Сбогувахме се отново. Когато от време на време се обърнех, го зървах как стои и маха. Стигнах до стръмния склон, по който трябваше да се спусна в долчината. Хвърлих последен поглед назад. Александрос още беше там, едно малко петънце, ала все така махаше с ръка. Небето бе станало още по-зловещо; скоро всичко щеше да бъде удавено в мощен потоп. По пътя надолу се зачудих кога ли ще видя пак Фестос, ако въобще се случи. Натъжих се, че нямаше никой с мен, за да сподели този невероятен дар; беше твърде много, за да бъде дадено на един-единствен смъртен. Сигурно затова бях оставил на Александрос царски бакшиш — не от щедрост, както той вероятно си е помислил, а от чувство за вина. Дори там да нямаше никой, пак щях да оставя нещо.
Заваля тъкмо когато се качих в колата, отначало леко, после — все по-силно и по-силно. Като стигнахме до пустеещите земи, около нас сякаш бушуваше море; това, дето преди беше спечена от слънцето глина, пясък, гола пръст, пустош, сега бе редица плуващи тераси, пресечени от жълто-кафяви вихрещи се водопади, от течащи във всички посоки реки, втурнали се към грамадното изпускащо пара тресавище, пълно с купища кал, прекършени клони, камъни, шисти, руда, диви цветя, умрели насекоми, гущери, ръчни колички, понита, кучета, котки, външни клозети, жълти царевични кочани, птичи гнезда — всичко, което нямаше ум, крака или корени, за да се спаси. От другата страна на планината, под същия този гигантски порой, ние минавахме край мъже и жени с чадъри, възседнали миниатюрни зверчета, пъплещи лениво надолу по планинския склон. Мълчаливи, мрачни фигури, влачещи се като охлюви, като упорити пилигрими на път към свято място. Огромните, разкривени каменни стражи, струпани един връз друг, приличащи на шеметните паметници от кибритени кутийки, които Пикасо държи на полицата над камината си, се бяха превърнали в гигантски съсухрени гъби, натежали от черни спори. Надвиснали и заплашващи да рухнат, под бесния порой те изглеждаха още по-опасни и страшни отпреди. От време на време изникваше огромно скалисто плато, грамада от скали, набраздена с тънки жилки, която подпираше малък бял параклис със син покрив. Ако това не беше Крит, бих могъл да си представя, че се намирам в някое мистериозно демонично кътче в Монголия, в забранен проход, варден от зли духове, дебнещи нищо неподозиращия пътник, влудяващи го с трикраките си мустанги и червеникави тела, наподобяващи замръзнали семафори в печалната лунна нощ.