Оттеглихме се точно както си му беше редът, след като вежливостите ни стигнаха до своя естествен край. Просякинята още стоеше пред вратата с двете дрипави хлапета. Напразно се опитах да си представя как ли би изглеждала срещата им, допускайки, че тя все пак би имала щастието да прекрачи прага на това внушаващо страх светилище. Пъхнах в ръката на един от малчуганите няколко драхми, които той веднага даде на майка си. Цуцу, виждайки, че жената се кани да помоли за по-съществено подаяние, тактично ме издърпа навън.
Същата нощ реших да си тръгна на другия ден. Предчувствах, че в Атина ме очакват пари. Уведомих авиокомпанията, че няма да се възползвам от билета си за връщане. Разбрах, че самолетите, така или иначе, не летят — пистата била твърде хлъзгава.
На следващата вечер се качих на корабчето. Сутринта пристигнахме в Ханя, където останахме до късно следобед. Прекарах си времето на брега в ядене и пиене, поразходих се малко и из градчето. Старата част определено беше интересна; напомняше венецианска крепост, каквато мисля, че е била. Гръцките квартали, както обикновено, бяха хаотични, неприличащи един на друг, еклектични. Останах със същото онова чувство, само че по-настойчиво, което ме спохождаше толкова често в Гърция — че в момента, в който силата на завоевателя отслабне или господството бъде прекратено, в момента, когато властта разхлаби хватката, гъркът отново се връща към своя си съвсем естествен, съвсем човешки, винаги съкровен, винаги понятен ежедневен живот. Това, което е неестествено, а на подобни пусти места е лесно забележимо, е натрапващата се мощ на замъка, църквата, гарнизона, търговеца. Силата заглъхва в грозна немощ, оставяйки тук и там дребни хищнически символи на наложена воля, бележещи опустошенията, причинени от горделивост, завист, злоба, алчност, предразсъдъци, ритуали, догми. Оставен сам на себе си, човек винаги започва по гръцкия начин — малко кози или овце, примитивна колиба, педя засята земя, няколко маслинови дръвчета, пенливо поточе, флейта.
През нощта минахме край планина, покрита със сняг. Мисля, че спирахме още веднъж, в Ретимно. Връщането беше дълго и бавно, но пък естествено, прочувствено. Няма по-добър и по-разнебитен плавателен съд от обикновения гръцки кораб. Той е един Ноев ковчег, на който са събрани двойки от всякакъв вид твари. Случи се така, че се бях озовал на същото корабче, което ме беше отвело преди на Корфу; стюардът ме позна и ме поздрави сърдечно. Беше изненадан, че все още бродя из гръцки води. Като попитах защо, той спомена войната. Войната! Съвсем бях забравил за нея. Радиото ни я поднасяше постоянно — заедно с храната. Прогресът и изобретенията са винаги достатъчно, за да напълнят главата ти с пресни ужасии. Излязох от салона и се разходих по палубата. Духаше силен вятър и корабчето се подмяташе и люлееше. В тази част на Средиземноморието са едни от най-страшните морета. Добри морета. Хубаво сурово време, човешко, ободряващо, разпалващо апетита. Малко корабче в голямо море. Тук-таме — някой остров. Малко пристанище с искрящи светлини, сякаш японска приказка. Добитък на борда, деца реват, приготвя се храна, мъже и жени се мият в трюма, плискат се в тясно корито като животни. Чудно корабче. Чудно време. Звезди — ту нежни като лист от здравец, ту твърди и остри като късчета разтрошена скала. Простовати люде се разхождат по чехли, премятат броеници, плюят, оригват се, дружелюбно се усмихват, клатят глави и с цъкане казват „не“, когато трябва да кажат „да“. В задната част на корабчето пътниците от трета класа са се проснали на палубата кой където свари, вещите им — разхвърляни навсякъде около тях, едни дремят, други кашлят, пеят, размишляват, спорят, ала независимо дали спят, или бодърстват, те са свързани помежду си, образуват общност, в която всички са равни и в която има живот. Не онзи стерилен, нездрав, организиран живот на туристите от трета класа, който ни е познат от големите презокеански лайнери, а един замърсен, заразен, инфекциозен, гъмжащ живот на пчелен кошер, какъвто човешките същества трябва да живеят, когато извършват опасно пътешествие по безкрайна водна шир.