Остават още няколко дни. В навечерието на Коледа аз седя на слънце на терасата на хотел „Крал Джордж“ и очаквам Даръл и Нанси. Времето е непостоянно; може би ще завалят силни дъждове. Трябваше да тръгнем в десет сутринта; сега е два следобед. Най-накрая те пристигат с малката раздрънкана кола на Макс, която прилича на голям бръмбар. Колата не е в ред, по-точно спирачките. Даръл се смее, както обикновено. Смее се и ругае едновременно. Ще блъсне колата. Надява се да изпусна кораба. Ще изчакаме ли минутка да си купи вестник и сандвич? Следи непрекъснато новините за войната. Не съм чел вестник, откакто напуснах Париж; нямам и намерение, поне докато не стигна в Ню Йорк, където знам, че ще ми дойдат в повече.
Първото, което разбирам, е, че есента вече си е отишла. Колата е открита, с гюрук. На слънце е хубаво, но щом се стъмни, ще стане неприятно. Минаваме край планинската верига близо до морето и Даръл неочаквано ме пита за какво се сещам, като чуя името Коринт. Отговарям веднага: „Мемфис“. „Аз пък си мисля за нещо тлъсто, червеникаво и чувствено“, казва той. Ще преспим в Коринт и после ще продължим към Спарта. Спираме за малко край канала. Първи следи от червено; определено има нещо египетско в Коринтския канал. Пристигаме в новия Коринт в късния следобед. Той е всичко друго, само не и привлекателен. Широки улици, ниски, подобни на кутии къщи, празни паркове — но в най-лошия смисъл на думата. Избираме си хотел с централно отопление, излизаме да изпием чаша чай и се запътваме към стария град, за да разгледаме развалините, преди да се е стъмнило. Старият Коринт е на няколко километра, построен е на възвишение, гледащо към пустошта. В светлината на зимния следобед мястото придобива праисторически вид. Над руините се извисява Акрокоринт, приличащ на ацтекско високо плато, където човек лесно би повярвал, че са били извършвани най-кървавите жертвоприносителни ритуали.