Д’Амброзио не повярва на ушите си. Та това приличаше на сбъдната мечта.
— Ще ви струва нещо отгоре — подхвърли небрежно той, като внимателно прикриваше похотливото си нетърпение да нападне Сюзан.
— Получаваш петстотин долара отгоре.
— Седемстотин и петдесет. Това няма да е толкова лесно. — Лесно ли? Щеше да бъде по-бърз от вятъра. Помисли си, че всъщност той трябваше да плати.
— Шестстотин.
— Дадено. — Д’Амброзио затвори телефона.
Беше безкрайно доволен. Провери разписанието за нощните полети. Последният за Чикаго беше на TWA в 23:45 ч. Разполагаше с достатъчно време да си достави удоволствие и пак да успее за този полет. Той слезе до багажното отделение и спря такси. Каза на шофьора да го закара до ъгъла на Лонгуд Авеню и Хънтингтън Авеню.
До седем и половина вечерта постоянният поток от влизащи и излизащи от Мемориалната болница бе значително оредял. Сюзан влезе през главния вход. Беше в сестринската униформа и никой не й обърна внимание. Качи се до офиса в „Пети Биърд“ и си остави палтото. После провери кабинета на Маклиъри на дванайсетия етаж. Както очакваше, вратата бе заключена и светлините изгасени. Провери съседните кабинети и лаборатории. Всички бяха празни.
Сюзан се върна към главния вход и тръгна по коридора към залата за спешна помощ, където с настъпването на вечерта ставаше все по-оживено. Няколко колички с пациенти почти задръстваха коридора. Сюзан зави наляво, преди да стигне залата за спешна помощ, и влезе в офиса на болничната охрана.
Малкото помещение бе претъпкано. Едната стена беше заета от около двайсет и пет амфитеатрално подредени монитора. Камери с дистанционно управление предаваха от различни сектори: коридори, врати, възлови места в болницата, включително и от залата за спешна помощ. Някои от камерите бяха неподвижни, други непрекъснато обхождаха определена площ. Охраната на дежурство се състоеше от двама униформени пазачи и цивилен служител по безопасността, седнал зад малко бюро, което изглеждаше още по-малко в сравнение с огромния мъжага зад него. Гънките на врата покриваха яката на ризата му. Чуваше се как се задъхва, като диша.
И тримата изобщо не поглеждаха мониторите, които им се плащаше да наблюдават. Очите им бяха приковани в екрана на портативен телевизор. Мъжете бяха погълнати от свирепата битка на хокейния мач.
— Извинете, имам нужда от вашата помощ — обърна се Сюзан към цивилния. — Доктор Маклиъри си тръгна тази вечер, без да върне няколко болнични листа от десети „Уест“. А не можем да дадем лекарства на болните без тях. Бихте ли отворили неговия кабинет?
Мъжът погледна Сюзан за част от секундата и отново се обърна към екрана.
— Разбира се — отговори, без да откъсва поглед. — Лу, качи се със сестрата да й отвориш кабинета.
— Ей сега, само минутка.
Никой от тримата не се помръдна. Сюзан чакаше. Започна някаква реклама и пазачът скочи от мястото си.
— Окей, да вървим. Вие, момчета, ще ми кажете, ако пропусна нещо.
Сюзан подтичваше зад дългокракия пазач. Пътем той започна да рови в тежката връзка с ключове.
— „Мечоците“ изостават с две точки. Ако изгубят и този мач, ще мина към „Фили“.
Сюзан не отговори. Тя бързаше след него с надеждата, че никой няма да я разпознае. Изпита известно облекчение едва когато стигнаха безлюдния коридор с лекарските кабинети.
— По дяволите, къде е този ключ? — мърмореше пазачът, докато изпробваше един по един ключовете на връзката, за да открие онзи, който беше за вратата на Маклиъри.
Забавянето доста изнерви Сюзан и тя трескаво огледа коридора в очакване на най-лошото. Най-сетне пазачът отвори, пресегна се и запали лампата.
— Просто дръпнете вратата, като си тръгвате. Ще се заключи сама. Аз трябва да слизам долу.
Сюзан се озова в преддверието. Влезе бързо в кабинета и включи осветлението. После загаси в преддверието и затвори вратата на кабинета.
Ужасена затърси болничните листове, които бяха изчезнали от етажерката, на която ги беше видяла сутринта. Започна от бюрото. Никаква следа. Докато затваряше средното чекмедже, телефонът точно под ръката й започна да звъни. Внезапният пронизителен звук я стресна. Погледна часовника си, питайки се дали често търсят Маклиъри в този късен час. След третото иззвъняване телефонът млъкна и Сюзан поднови търсенето. Болничните листове бяха доста обемисти, тъй че не можеха лесно да се скрият. Докато издърпваше последното чекмедже на картотеката, Сюзан чу стъпки в коридора, които се приближаваха. Замръзна. Не посмя да върне чекмеджето обратно.