За неин ужас последва и щракване на ключ. Уплашена до смърт, Сюзан се огледа. Стаята имаше две врати: едната към външния кабинет, а другата вероятно бе на някакъв шкаф. Тя изгаси светлината. В същия миг някой отвори външната врата и запали лампата в преддверието. Сюзан протегна ръка към вратата на шкафа. Челото й се покри с капчици пот. От преддверието се чу металически звук, след него и втори. Вратата на шкафа се отвори безшумно и Сюзан тихичко се пъхна вътре. В същия миг някой влезе в кабинета и лампите светнаха. Със затаен дъх Сюзан очакваше всеки момент да я разкрият, но стъпките се отдалечиха към бюрото. Столът изскърца. Какво ли правеше Маклиъри тук по това време? Ами ако я открие? От тази мисъл й прималя. Реши, че ако я открият, ще побегне.
Човекът вдигна слушалката и Сюзан чу познатия звук от завъртане на шайбата. Гласът я обърка. Говореше жена. И то на испански. С оскъдните си познания тя успя да разбере част от разговора. Стана дума за времето в Бостън, после във Флорида. Сети се, че вероятно чистачка се беше намърдала в кабинета на Маклиъри и използваше телефона, за да си поприказва с Флорида. Това обясняваше големите сметки за телефоните на болницата.
Разговорът продължи почти половин час. Сетне чистачката изпразни кошчето, изгаси светлината и си тръгна. Сюзан изчака няколко минути, преди да се измъкне от скривалището си. Запъти се към ключа за лампата, но в тъмнината удари крака си в ръба на отвореното чекмедже. Изруга тихо, давайки си сметка колко нескопосен крадец би излязъл от нея.
Вече на светло, тя поднови търсенето. Разгледа шкафа по-скоро от любопитство да види къде се беше крила. На най-долния рафт, струпани между кутии с канцеларски материали, откри болничните листове, които търсеше. Запита се дали Маклиъри се бе опитал да ги скрие, но не се задълбочи. Искаше час по-скоро да се махне оттук.
Изобретателна както винаги, Сюзан сложи купчината папки в току-що изпразненото кошче. Взе го и излезе от кабинета. Постави малко топче хартия пред езичето на бравата и притвори вратата.
Занесе папките до „Пети Биърд“ и влезе в офиса. Извади черния си бележник и си сипа кафе. Отвори първата папка и започна да преписва най-важното от историята на заболяването, както бе направила с тази на Нанси Грийнли.
Д’Амброзио пое обратно към общежитието на Медицинския институт, без да има ясен план. Предпочиташе да действа импровизирано, след като бе наблюдавал известно време жертвата си. Вече знаеше доста за Сюзан Уилър. Веднъж прибрала се в стаята си, тя рядко излизаше. Беше почти сигурен, че сега е там. Едно не знаеше: беше ли съобщила в полицията за първото му посещение. Все едно, нищожна бе вероятността да вземат оплакването й на сериозно. Знаеше го от опит. Дори да й повярват, едва ли щяха да й сложат охрана. Рискът беше в границите на нормалното и Д’Амброзио реши да опита.
От телефона на ъгъла позвъни в стаята на Сюзан. Отговор не последва. Ясно му беше, че това не означава нищо. Навярно тя не искаше да се обади. Д’Амброзио лесно щеше да се справи с ключалката на вратата — бе се уверил в това следобеда. Но тя сигурно бе пуснала резето, а това щеше да вдигне много шум. Очевидно ще се наложи да я изкара някак от стаята.
Той стигна до паркинга пред общежитието. Лампата й светеше. Влезе във вътрешния двор, свали от желязната порта отпред трите винтчета на катинара. Странно наистина от какви неща институтът беше решил да прави икономии.
Д’Амброзио бързо изкачи скърцащото стълбище. На пръв поглед не личеше, но той беше в отлична форма. При това психопат. Спря пред вратата на Сюзан и се ослуша. Никакъв шум. Почука. Сигурен бе, че момичето няма да отвори, без да попита кой е. Той само искаше да разбере дали тя е вътре. Ако се обади, ще се направи, че слиза обратно по стълбите. Този номер обикновено минаваше.
Но отговор не последва.
Д’Амброзио почука пак. Отново тишина.
Пъхна шперца и след миг отвори вратата. Резето не беше пуснато. В стаята нямаше никой.
Д’Амброзио надникна в шкафа, после в гардероба. Всичко си беше както преди — двата куфара стояха непобутнати. Той ненапразно винаги изпипваше нещата. Обстановката потвърждаваше, че Сюзан не е напуснала града. Значи ще се върне. Д’Амброзио се приготви да чака.
Сряда, 25 февруари, 22:41 ч.
Белоус беше крайно изтощен. Наближаваше единайсет, а той още не беше свършил. Преди да си тръгне, трябваше да мине и на визитация в „Пети Биърд“. Избута количката с папките на пациентите от сестринската стая и се запъти към офиса. Чаша кафе щеше да го освежи. Отвори вратата и онемя: Сюзан съсредоточено пишеше нещо.