— Виж, в това съм сигурна, Марк. Може да не е непозната болест, но все пак е нещо. И още един въпрос. Откъде идват упойващите газове, които анестезиолозите използват?
— Различно. Халотанът пристига в метални контейнери, като етера. Той е течен и се подава във вид на газ. За райски газ, кислород и въздух има инсталация за централно захранване. За всеки случай в операционната винаги има и бутилки с кислород и райски газ. Сюзан, имам още малко работа и после съм свободен. Какво ще кажеш да пийнем нещо у дома?
— Тази вечер не, Марк. Искам да си отспя и имам да свърша още някои неща. Все пак благодаря. Трябва също да върна тези болнични папки в скривалището им. След това възнамерявам да поогледам операционна зала номер осем.
— Сюзан, мисля, че трябва да изчезнеш от тази болница, преди наистина да си загазила.
— Имате право на мнение, докторе. Само че вашият пациент не е склонен да ви послуша.
— Струва ми се, че се увличаш.
— Наистина ли? Е, може да не зная кой, но разполагам с няколко заподозрени…
— Без съмнение… — Белоус се размърда неспокойно. — Очакваш да отгатна или сама ще ми кажеш?
— Харис, Нелсън, Маклиъри и Орън.
— Ти не си с всичкия си!
— До един се държат подозрително и гледат час по-скоро да ме изгонят оттук.
— Не смесвай защитната реакция с чувството за вина, Сюзан. Всеки лекар преживява тежко усложненията на своите болни, независимо от причината.
Сряда, 25 февруари, 23:25 ч.
След като върна болничните папки обратно в скривалището им в шкафа на Маклиъри, Сюзан изпита истинско облекчение. В същото време се чувстваше излъгана. Очакванията й не се оправдаха. Толкова залагаше на тези папки, а се оказа, че те с нищо не й помогнаха. Сега вече имаше много повече данни, но липсата на връзка между тях размиваше картината.
Асансьорът намали и спря на етажа на операционното отделение; вратата потрепери и се отвори. Сюзан излезе в коридора. В двайсета зала вече осем часа продължаваше операцията на разкъсан коремен аневризъм, приет по спешност. Иначе в отделението беше настъпил нощният покой. Няколко души миеха и зареждаха склада с чисто бельо. На регистратурата седеше сестра в операционен екип и се опитваше да вмести последните няколко случая в графика за следващия ден.
Благодарение на сестринската униформа Сюзан и тук минаваше незабелязано. Малкото хора, които срещна, въобще не й обърнаха внимание. Влезе в сестринската съблекалня, облече операционен екип, а униформата си закачи в едно отворено шкафче.
Озовала се отново в главния коридор, тя погледна летящите врати към сектора с операционните зали. Голям надпис над едната гласеше: „Операционни зали — забранено влизането без разрешение“. Бюрото на регистраторката беше до самата врата. Сестрата пишеше задълбочено. Сюзан не знаеше дали ще успее да влезе незабелязано.
За да се ориентира в обстановката, тя мина няколко пъти по коридора. Надяваше си, че сестрата на регистратурата ще реши да си почине и ще стане от мястото си. Но тя не помръдваше, сякаш се канеше да прекара нощта тук. Сюзан се помъчи да измисли подходящо обяснение, в случай че момичето я спре, но не й се удаде. Беше почти полунощ и трябваше да обясни своето присъствие с някакъв разумен и убедителен довод.
Най-сетне се реши и тръгна, подготвена да изтъкне твърде съмнителното обяснение, че е изпратена от лабораторията да види как вървят нещата в зала 20 или пък да вземе проби за евентуално заразяване на средата. Като се стараеше да не поглежда към сестрата, тя се насочи към вратите. Момичето изобщо не вдигаше глава. Още няколко крачки. Сюзан протегна ръка и бутна едното крило.
— Ей, къде така?
Сюзан замръзна. Извърна лице към момичето.
— А изолиращите боти?
Сюзан погледна обувките си. Едва сега проумя защо я бе спряла сестрата и си отдъхна.
— По дяволите, човек ще си помисли, че за пръв път влизам в операционното.
Сестрата отново впери поглед в графика.
— То и аз понякога ги забравям.