И накрая няколко думи за жените, които се занимават с медицина: трябва да призная, че изследването, което направих (по проблема не е писано много), ме накара да променя мнението си. Сега се отнасям с по-голямо уважение към жените лекари и студентките по медицина. Признавам, че преживяванията им по време на обучението са много по-тежки и напрегнати от тези на колегите им мъже. Нещата в това отношение се подобряват, но със скоростта на охлюв. Най-осветляваща статия, която открих, е: М. Нотман и К. Нейдълсън — „Медицината: конфликтна кариера за жена“ в „Америкън Джърнъл ъв Сайкайътри“, кн. 130 (октомври 1973).
Доктор Робин Кук
Пролог
14 февруари 1976 година
Нанси Грийнли лежеше на операционната маса в зала номер осем, вперила поглед в огромния светещ стъклен барабан, и се опитваше да запази спокойствие. Вече й бяха поставили няколко инжекции, от които, според обясненията, трябваше да изпадне в приятен унес. Но не се получи. Стана дори още по-напрегната, обзеха я лоши предчувствия. Най-неприятно бе усещането, че е напълно, отчайващо беззащитна. Никога в своя двайсет и три годишен живот не се беше чувствала толкова объркана и уязвима. Покриваше я бял ленен чаршаф, продран и разнищен по ръбовете. Кой знае защо, това я притесняваше. Бяха й облекли една от онези къси болнични нощници, които се завързват на врата, а гърбът остава отворен. Нямаше бельо, усещаше единствено санитарния компрес, вече напоен със собствената й кръв. В този момент изпитваше и страх, и неприязън към болницата. Идеше й да изпищи и да побегне по коридора. Но не го направи. Кървенето, което беше получила, я плашеше повече, отколкото тази жестока враждебна обстановка. И болницата, и причината, довела я тук, я караха остро да съзнава това, което не й се искаше да приеме — своята тленност.
В 7:11 ч. сутринта на 14 февруари 1976 година небето на изток от Бостън бе тебеширеносиво, тъй че вливащият се в града поток от движещи се броня до броня коли напредваше със запалени фарове. Температурата беше три градуса по Целзий и хората вървяха забързано, всеки по своя път. Не се чуваха гласове, а само ревът на моторите и вятъра.
В сградата на бостънската Мемориална болница нещата изглеждаха по-различно. Ярките флуоресцентни лампи осветяваха всеки квадратен сантиметър в операционното отделение. Голямото оживление и резките гласове потвърждаваха официалното твърдение, че операциите започват точно в седем и трийсет. Иначе казано, скалпелите се врязваха в кожата не по-късно от седем и трийсет. Докарването на пациента, подготовката му за операция, дезинфекцията на екипа и въвеждането в наркоза — всичко това трябваше да се извърши преди този час.
Ето защо в 7:11 ч. в операционното отделение работеха напрегнато, включително и в зала 8, която не се отличаваше с нещо особено — бе една типична за Мемориалната болница операционна. Стените бяха облицовани с белезникави плочки, а подът — покрит с пъстър линолеум. В 7:30 ч. на 14 февруари 1976 година в зала 8 беше запланувана дилатация и кюртаж — една обичайна гинекологична процедура. Пациентката се казваше Нанси Грийнли; анестезиологът — д-р Робърт Билинг, специализант втора година; операционна сестра беше Рут Дженкинс, а помощна — Глория ди Матео. Щеше да оперира д-р Джордж Мейджър — отскоро асистент на един от по-старите и утвърдени вече гинеколози. В момента той беше в съблекалнята, където обличаше стерилния операционен екип, докато останалите изпълняваха усърдно задълженията си.
Нанси Грийнли кървеше от единайсет дни. Отначало бе решила, че е нормален цикъл, макар и подранил със седмица-две. Не беше почувствала обичайното неразположение, само някакво слабо присвиване сутринта, когато се появи първото петно. Кървенето продължи безболезнено, като ту се засилваше, ту намаляваше. Всяка вечер тя си лягаше с надеждата, че до сутринта то ще спре, но се събуждаше отново с напоен тампон. Колкото повече време минаваше, успокоението от телефонните разговори, първо с медицинската сестра на д-р Мейджър, а после и с него самия, се стопяваше все по-бързо. Както обикновено става, това досадно усложнение се случи в най-неподходящо време. Ким Девъроу, който следваше право в Дюк Юнивърсити, бе дошъл да прекарат заедно пролетната си ваканция в Бостън. По щастливо съвпадение същата седмица съквартирантката й бе отишла на ски в Килингтън. По всичко изглеждаше, че я очаква вълнуващо романтично приключение, само да не бе мисълта за това кървене, която все по-натрапчиво я обсебваше. Нанси беше привлекателна, изящно слаба, с аристократичен вид. Толкова придирчива бе към външността си, че бе достатъчно косата й да се замърси леко и тя изпадаше в безпокойство. А от продължителното кървене се чувстваше мръсна, непривлекателна, безпомощна. Накрая я обзе уплаха. Нанси си спомни как лежеше на дивана, вдигнала крака върху страничната облегалка, и четеше уводната страница на „Глоуб“, докато Ким приготвяше питиета в кухнята. И изведнъж почувства нещо странно, по-различно от всичко познато досега. Някаква топла мека маса сякаш я издуваше отвътре, но без болка или неразположение. Отначало това странно усещане я озадачи, но топлината постепенно се превърна в гъделичкаща струйка, която се стече надолу към вдлъбнатината между бедрата й. Без излишна тревога тя си даде сметка, че кърви, и то много силно. Все още спокойна, обърна глава към кухнята и без да движи тялото си, извика: