— Сега е добре — каза д-р Гудман.
— Добре. Хайде, Пени, подавай ми хромните игли, че да затварям ставата — каза Колбърт.
По-нататък той продължи отлично. Затвори ставната капсула, а после и подкожните тъкани. Не разговаряха. Мери Абрузи седна в ъгъла и включи малък транзистор. В стаята се разнесе тиха рок музика. Д-р Гудман започна да пише последните си бележки в протокола по анестезията.
— Кожни игли! — поизправи се приведеният над коляното д-р Колбърт.
Чу се познатото шляпване на иглодържателя, поставен в отворената му ръка. Като повдигна долния край на маската си, Мери Абрузи смени дъвката си с нова.
Появи се вентрикуларна екстрасистола, последвана от компенсираща пауза. Д-р Гудман вдигна очи към монитора. Специализантът помоли за още игли. Д-р Гудман увеличи притока на кислород, за да изчисти наличния райски газ. Тогава последваха още два необичайни ектопични импулса и сърдечният ритъм се увеличи на деветдесет удара в минута. Вниманието на операционната сестра беше привлечено от доловената промяна в ритъма и тя погледна д-р Гудман. Доволна, че той е наясно какво става, тя продължи да подава кожни игли на специализанта, като плясваше заредения иглодържател в ръката му веднага щом той я протегнеше.
Д-р Гудман спря притока на кислород, като си мислеше, че миокардиумът, или сърдечният мускул, е особено чувствителен към високите дози на кислорода, които очевидно се намираха в кръвта. По-късно призна, че това също би могло да е грешка. Той започна да обдишва Бърман с въздух под налягане, защото пациентът все още не дишаше сам.
Бързо една след друга последваха няколко серии от странните екстрасистоли, от които сърцето на самия д-р Гудман подскочи от уплаха. Той знаеше твърде добре, че такива серии от вентрикуларни екстрасистоли често са непосредствен предвестник на сърдечен блок. Ръцете му видимо трепереха, докато надуваше маншета на апарата за кръвно налягане. То беше 80/55 — спаднало без очевидна причина. Д-р Гудман погледна към монитора, тъй като вентрикуларните екстрасистоли зачестиха. Сигналът на монитора се чуваше все по-ускорено и крещеше тревожната си информация в мозъка му. Погледът му мина през апарата за анестезия, после през резервоара с въглероден двуокис. Умът му бясно търсеше отговор. Почувства някакво олекване в червата и се наложи съвсем съзнателно да стегне мускула на ануса си. Обхвана го ужас. Нещо не беше наред. Вентрикуларните екстрасистоли станаха толкова чести, че нормалните съвсем се изгубиха според неразгадаемата крива на електронния монитор.
— Какво, по дяволите, става? — изкрещя д-р Колбърт и вдигна поглед от своите шевове.
Д-р Гудман не отговори. Треперещите му ръце търсеха спринцовка.
— Лидокаин! — викна той на помощната сестра. Опита се да изтегли пластмасовата капачка на иглата, но тя не излизаше. — Господи! — изкрещя и в безсилието си запрати спринцовката в стената. Разкъса опаковката на друга игла и успя да й свали капачката. Мери Абрузи се опита да му държи банката с лидокаин, но ръцете му така трепереха, че той я грабна от нея и заби вътре иглата.
— Проклети боже, това момче ще направи блок! — Втренчен в монитора, д-р Колбърт не можеше да повярва на очите си.
Иглодържателят беше все още в дясната му ръка, а в лявата стискаше форцепс с фино назъбена повърхност.
Д-р Гудман напълни спринцовката с лидокаин, като междувременно изпусна банката и тя изтрака по плочите на пода. Той се опитваше да преодолее своето треперене и да вкара иглата в системата, но успя само да си прободе показалеца, на който изби капка кръв. Зад него от транзистора се носеше виенето на Глен Камбъл.
Преди д-р Гудман да вкара лидокаина в системата, мониторът изведнъж се върна към равномерния си предкризисен ритъм. Той погледна екрана, на който се изписваше познатият нормален електронен сигнал. После грабна обдишващия мях и напълни дробовете на Бърман с въздух. Кръвното налягане отчете 100/60, а пулсът спадна постепенно на 70 удара в минута. Капките пот се сляха и по моста на носа му се стекоха върху протокола по анестезията. Собственият му пулс беше над 100. Д-р Гудман реши, че клиничната анестезия невинаги е скучна.
— За бога, за какво беше всичко това? — попита д-р Колбърт.