Д-р Билинг бе ненадминат в своята работа и той самият знаеше това. Всъщност смяташе, че всички го знаят. Беше убеден, че като специалист не отстъпва на никой от редовните анестезиолози и дори превъзхожда някои от тях. Но внимаваше, внимаваше много. Като специализант не беше допуснал никакво сериозно усложнение, а това наистина се случваше рядко.
Като някакъв пилот на Боинг-747 той си беше изготвил списък на отделните манипулации и ревностно се придържаше към правилото да проверява всяка стъпка от процедурата по въвеждане под упойка. Бе размножил списъка в хиляда екземпляра и при започването на всяка операция си взимаше по един. До 7:15 ч., точно по график, анестезиологът беше стигнал до точка 12 — прикачване към апарата на гофрираната, подобна на акваланг гумена тръба. Единият й край влизаше във вентилационния мях, чийто капацитет от четири-пет литра му даваше възможност да изпълва принудително с въздух дробовете на пациента във всеки момент от процедурата. Другият край бе пъхнат в желязната кутия с негасена вар, в която се абсорбираше издишаният от пациента въглероден двуокис. Точка 13 от списъка изискваше да се провери дали еднопосочните контролни клапани по обдишващата линия са отворени в правилна посока. Етап 14 се състоеше в свързването на апарата за анестезия с източниците на сгъстен въздух, райски газ и кислород, чиито наконечници бяха монтирани в стената. Към апарата бяха прикрепени два резервни цилиндъра с кислород и д-р Билинг провери манометрите им. Бяха напълно заредени. Д-р Билинг се чувстваше отлично.
— Ще поставя няколко електрода на гръдния ви кош, за да наблюдаваме сърцето ви на монитора — каза Глория ди Матео, докато смъкваше чаршафа надолу и вдигаше болничната нощница на Нанси, при което изложи тялото й на стерилния въздух. Нощницата едва покриваше гърдите. — Ще ви стане студено за секунда — добави Глория и изстиска по капка безцветно желе на три места върху оголения гръден кош.
Нанси понечи да каже нето, но не можа достатъчно бързо да преодолее противоречивото си отношение към това, което ставаше с нея. Беше благодарна, защото щяха да й помогнат или поне така я уверяваха. Но беше вбесена от това, че се чувства разголена и беззащитна — и буквално, и образно казано.
— Ще усетите леко убождане — каза д-р Билинг, като пошляпваше лявата й ръка, за да изпъкнат вените. С гумено маркуче бе стегнал китката й и тя чувстваше пулсирането на сърцето си във върховете на пръстите. Всичко ставаше тъй бързо, че тя не успяваше да го осмисли.
— Добро утро, мис Грийнли — поздрави я отривисто д-р Мейджър, който връхлетя в операционната. — Надявам се, спали сте добре тази нощ. Ще приключим нашата работа за няколко минути и ще ви върнем в леглото да си отспите.
Преди да успее да отговори, Нанси усети, че нервите в тъканта на ръката й се оживиха и заизпращаха спешни сигнали към центъра на болката. Болката от убождането се позасили, а след това изчезна. Махнаха плътно прилепващия гумен турникет и кръвта нахлу в ръката й. Нанси усети, че очите й се пълнят със сълзи.
— Включихме системата — каза д-р Билинг, без да се обръща към когото и да било, и отметна точка 16 от списъка.
— Скоро ще заспите, Нанси — обади се д-р Мейджър. — Така ли е, доктор Билинг? Момиче с късмет сте вие, Нанси. Доктор Билинг е първи в класацията. — Д-р Мейджър се обръщаше с „момиче“ към всички пациентки независимо от възрастта им. Това беше една от онези снизходителни превземки, които той охотно бе възприел от по-възрастния си колега.
— Така е — каза д-р Билинг, като прикрепяше гумената маска към тръбата за анестезия. — Глория, номер осем, моля. А вие, доктор Мейджър, идете да се миете; ще бъдем готови точно в седем и трийсет.
— Добре тогава.
На вратата хирургът се спря и се обърна към Рут Дженкинс, която подреждаше инструментите.
— Извади моите дилататори и кюрети, Рут. Миналия път ми пробута допотопния инвентар на болницата. — И преди сестрата да успее да му отговори, излезе.
Някъде зад себе си Нанси чуваше сонароподобния звук на монитора. В залата отекваше собственият й сърдечен ритъм.