— Бързо ви омръзна — каза патологът, който оцветяваше предметните стъкла.
Той стоеше пред един от плотовете с наполовина пълна чаша кафе и наядена поничка. Беше зает с подписването на голяма купчина напечатани протоколи от патологични изследвания.
— Аутопсиите явно не са за мен — призна Сюзан.
— Свиква се както с всичко друго — каза лекарят и натъпка устата си с поничка.
— Възможно е. Къде трябва да потърси болничните папки на пациентите, които сега аутопсират?
Специализантът прокара поничката с кафе и преглътна с известно усилие.
— На етажерката с надпис „Аутопсии“. Като си свършите работата, ще ги оставите на онази етажерка с надписа „Медицинска документация“, защото сме приключили с тях.
Като се обърна към задната стена, Сюзан се озова срещу няколко етажерки. Една от тях беше означена с „Аутопсии“. Там намери болничните папки на Ферър и Крофърд. След като почисти боклуците върху единия плот, тя седна и извади бележника си. Най-отгоре на една празна страница написа „Крофърд“, а на следващата — „Ферър“. Започна методично да извлича данни от болничните листове, както беше направила с този на Нанси Грийнли.
Вторник, 24 февруари, 8:05 ч.
За Сюзан беше невероятно трудно да напусне удобното си топло легло, когато на другата сутрин аларменият механизъм включи радиото, за да я събуди. Това, че пееше Линда Ронщад, се оказа от голямо значение, защото извика донякъде приятни асоциации в съзнанието й и вместо да изключи радиото, тя остави ритъмът да изпълни цялото й същество. До края на песента тя се беше събудила напълно и умът й започна да отсява събитията от предишния ден. Нощта, поне до три часа сутринта, бе прекарала съсредоточена върху голямата купчина статии от списания, учебници по анестезиология, собствените й учебници по вътрешни болести и по клинична неврология. Беше натрупала огромно количество записки; библиографията нарасна до близо сто статии, които смяташе да открие в библиотеката. Задачата, която си бе поставила, се усложняваше и изискваше много усилия, но същевременно я очароваше и увличаше още повече. Ето защо се чувстваше и по-непреклонна да осъществи замисъла си. Този ден й предстоеше да свърши много неща.
С душа, обличането и закуската се справи похвално бързо. Докато закусваше, прегледа бележките си и осъзна, че трябва да прочете отново последните няколко статии от предната вечер.
Докато стигне до спирката на метрото на Хънтингтън Авеню, Сюзан се убеди, че времето не се е променило, и я хвана яд, че Бостън е бил основан толкова на север. Има късмет да намери място в старата мотриса и щом седна, разгърна материала от компютъра. Искаше още веднъж да провери броя на посочените случаи.
— Радвам се да те видя, Сюзан. Да не би да отиваш на лекции?
Сюзан вдигна поглед към ухиленото лице на Джордж Найлс, който се беше хванал за лоста над главата й.
— Никога не бих пропуснала лекция, Джордж, ти добре ме познаваш.
— Май си пропуснала визитацията. Минава девет.
— Мога да кажа същото и за теб. — Тонът й уж беше приятелски, но и малко заядлив.
— Посъветваха ме да се прегледам в Студентската поликлиника, да не би да имам фрактура на черепа от вчерашното шоу в операционната.
— Няма ти нищо, нали? — попита Сюзан с искрена загриженост.
— Абсолютно нищо. Трудно е само да закърпя нараненото си себелюбие. Единствено то пострада. Но лекарят в поликлиниката каза, че егото трябва да заздравее самичко.
Сюзан се засмя. Найлс също се разхили.
Мотрисата спря на Североизточния университет.
— Да отсъстваш половината първи ден от обучението си по хирургия в Мемориалната и после да пропуснеш визитацията на следващия ден, това е достойно за похвала, мис Уилър. — Джордж прие сериозен вид. — Съвсем скоро ще можете да се кандидатирате за кръшкач на годината сред студентите медици. Ако продължавате в същия дух, ще можете да оспорвате рекорда, поставен от Фил Гриър по време на обучението по патология във втори курс.
Сюзан не отговори, а се зае отново с листовете от компютъра.
— Върху какво работиш все пак? — попита Найлс и се завъртя така, че да надникне през рамото й.