— Мис Уилър, вие не си знаете мястото тук — изсъска Харис, като се сдържаше с голямо усилие. — Няма да сте вие месията, който като по чудо ще намери решение на един проблем, вече подробно изследван от най-способните умове в болницата. Всъщност намирам присъствието ви за много вредно и ви обещавам, че ще напуснете тази болница в срок от двайсет и четири часа. А сега напуснете кабинета ми!
Сюзан отстъпи заднишком от страх, че ще изпусне от поглед този човек, настръхнал от злоба. Тя отвори вратата и побягна по коридора. Изпитваше едновременно и уплаха, и гняв, а очите й се напълниха със сълзи.
Харис затвори с ритник вратата и грабна телефона от вилката. Нареди на секретарката си да го свърже незабавно с директора на болницата.
Вторник, 24 февруари, 11 ч.
С усилие на волята Сюзан забави крачка. Избягваше озадачените погледи на хората по коридора. Страхуваше се обаче, че чувствата й могат да се прочетат по лицето й като в отворена книга. Обикновено когато се готвеше да заплаче, бузите и клепачите й силно се зачервяваха. Макар да знаеше, че сега ще възпре сълзите, механизмът бе задействан. Ако някой познат я спреше и кажеше нещо невинно като „Какво има Сюзан?“, тя сигурно щеше да се разплаче. Ето защо искаше да остане сама за известно време. В действителност повече от всичко друго изпитваше яд и разочарование, след като страхът, породен от сблъсъка с Харис, се изпари. Уплахата бе така неуместна при една подобна среща с професионално по-висшестоящ колега, че тя се питаше дали не започва да получава халюцинации. Наистина ли беше вбесила Харис до такава степен, че той трябваше с усилие на волята да избегне физическия сблъсък? Имаше ли основание да се опасява, че ще я удари, когато изскочи иззад бюрото си? Мисълта й се стори нелепа. Беше й трудно да повярва, че е съществувала подобна опасност. Сюзан си даваше сметка, че едва ли ще може да накара някого да повярва в това, което е изпитала.
Стълбището беше единственото близко убежище. Тя се вмъкна през металната врата, която бързо се затвори след нея като преграда срещу ярките флуоресцентни светлини и гласовете. Единствената електрическа крушка хвърляше топъл отблясък, а и стълбището предлагаше успокояваща тишина.
Сюзан все още стискаше в ръка бележника си и една химикалка. Като скърцаше със зъби и ругаеше на висок глас, за да чуе ехото, тя запрати бележника и химикалката към долната площадка. Бележникът отскочи от ръба на близкото стъпало, после се захлупи с корицата надолу, плъзна се по площадката и се удари в стената. Химикалката изтропа, търкулна се и потъна някъде.
Макар да не беше особено уютно, Сюзан седна на най-горното стъпало, с крака върху следващото. Стисна силно очи. За краткото време, откакто дойде в болницата, се убеди, че хората, които среща, сякаш следват определен тип поведение. Всички, които я превъзхождаха професионално, от преподаватели до професори, бяха с непредсказуеми реакции — веднъж я посрещаха дружелюбно, друг път проявяваха враждебност, макар и не тъй открита, както у Харис. По-типична беше реакцията на Нелсън. Отначало благоразположен, той постепенно се настрои срещу нея. Сюзан изпита едно старо познато чувство, което се беше появило още когато избра медицината за свое поприще — странна самота. Въпреки че постоянно общуваше с хората, които я заобикаляха, тя се чувстваше някак чужда сред тях. Първите ден и половина в Мемориалната болница не бяха добро начало на клинично обучение. Още по-ясно, отколкото през първите си дни в медицинския институт, тя съзнаваше, че навлиза в мъжка територия, където жените трябваше да се приспособяват и да правят компромиси.
Сюзан отвори очи и погледна към бележника си, проснат на долната площадка. Захвърли го, за да даде воля на своето безсилие; донякъде отърсила се от напрежението, сега тя възвръщаше самообладанието си. В същото време този изблик й се стори детински. Не беше в неин стил. Може би Нелсън и Харис в края на краищата бяха прави. Може би една студентка, едва започнала клиничното си обучение, не беше подходящият човек за изследване на толкова сериозен клиничен проблем. А може би за всичко бе виновна нейната експанзивност. Дали един мъж би реагирал по същия начин на поведението на Харис? Дали не бе много по-емоционална от своите колеги мъже? Сюзан си помисли за Белоус и неговата хладна сдържаност, за това как, изправен пред една трагедия, можеше да съсредоточи вниманието си върху натриевите йони. Предишния ден бе осъдила поведението му, но сега вече не бе така сигурна, че е била права. Питаше се дали, ако това се наложи, би могла да постигне такова хладнокръвие.