— Не, но сигурно има такъв. Не познавам много от другите лекари.
— Този Маклиъри ми се струва доста подозрителен.
— Хайде, хайде, пак ти заработи фантазията! Доктор Доналд Маклиъри по загадъчен начин разрушава мозъка на шестима пациенти…
— На дванайсет.
— Добре де, на дванайсет, след което прибира документацията, за да заличи следите. Представям си заглавията по страниците на бостънския „Глоуб“.
Марк се засмя, нареди пържолите върху скарата и побърза да затвори прозореца заради студа.
— Смей се ти, но гледай все пак да измислиш някакво обяснение за поведението на Маклиъри. Засега никой друг не иска да приеме, че съществува връзка между тези случаи. Всички, с изключение на този Маклиъри. Папките са при него. Заслужава си да се поровя в тях. Може би той вече прави разследвания и е напреднал повече от мен. Ако е така — чудесно, вероятно бих могла да му помогна.
Марк не отговори. Чудеше се как да я накара да се откаже от всичко това. След миг вниманието му вече беше погълнато от салатата, негов кулинарен специалитет. Когато отново отвори прозореца, със студения вятър нахлу аромат на сочно месо. Облегната на рамката на вратата, Сюзан го наблюдаваше. Мислеше си колко хубаво е човек да си има съпруга, която да му гледа къщата, и когато се прибере, яденето да го чака на масата. В същото време колкото и да е нелепо, струваше й се несправедливо, че тя никога не може да има съпруга. Омъжеше ли се, тя самата щеше да поеме тази роля. Сюзан често разиграваше мислено подобна ситуация и щом стигнеше до този неразрешим проблем, просто отричаше съществуването му или го отлагаше за неопределено време.
— Днес се обадих в института „Джеферсън“.
— И какво ти казаха? — Марк й подаде чинии, сребърни прибори и салфетки и посочи към малката масичка.
— Ти излезе прав, трудно е да се припари там. Попитах мога ли да посетя един от пациентите си. Изсмяха ми се. Само най-близките можели да ги посещават, и то с предварителна уговорка, тъй като обичайните методи на интензивно лечение стряскали роднините; необходима била предварителна подготовка. Веднъж в месеца наистина допускат посетители, както ти ми спомена. Това, че съм студентка по медицина, не им направи никакво впечатление. Очевидно всичко е добре замислено, след като по този начин се освобождават легла за интензивно лечение в местните болници.
Сюзан подреди масата и отново се загледа в огъня.
— И все пак, наистина ми се ще да посетя института, преди всичко, за да видя Бърман. Имам чувството, че ако го видя отново, ще престана да мисля толкова много за тази… авантюра, както я наричаш ти. Дори и аз си давам сметка, че трябва да възстановя поне донякъде нормалното си състояние.
Обнадежден от последните й думи, Марк побърза да приключи работата в кухнята. Обърна пържолите и затвори прозореца.
— Защо просто не отидеш там? Сигурно болницата не е кой знае колко различна от която и да е друга. Вероятно и там е същият хаос, както при нас. Ако си даваш вид, че си от персонала, сигурно никой няма да те спре. Можеш дори да се облечеш като медицинска сестра. Ако някой влезе при нас с престилка, би могъл да отиде където пожелае.
Сюзан обърна глава към Марк, който стоеше в рамката на кухненската врата.
— Идеята не е лоша… — замислено промълви Сюзан, — никак не е лоша. Има само една спънка.
— Каква?
— Едва ли ще мога да се ориентирам. Трудно е да се правиш, че си от персонала, като не знаеш къде отиваш.
— Това не е проблем. Иди в общината и поискай плановете на сградата. Там имат картотека за всички обществени сгради. Така ще си набавиш карта.
Марк се върна в кухнята, за да вземе пържолите и салатата.
— Ти наистина си бил гениален!
— По-скоро практичен — отбеляза той, докато сервираше.
На масата имаше също и аспержи в сос холандез и още една бутилка червено бордо.
Вечерята се услади и на двамата. Виното отпусна изопнатите им нерви и те се разбъбриха. Всеки научаваше отделни подробности от живота на другия и полека-лека допълваше представата си за него. Сюзан беше от Мериленд, Марк от Калифорния. Образованието им бе вървяло в различни посоки, неговото към Декарт и Нютон, нейното — към Волтер и Чосър. Ските се оказаха любимо занимание и на двамата, също и плажът и излетите. И двамата харесваха Хемингуей. Но когато Сюзан спомена Джойс, последва неловко мълчание. Белоус не беше чел Джойс.