— С какво мога да ви бъда полезен? — попита чиновникът, погледна за миг към Сюзан и се обърна назад, преди тя да успее да му отговори. — Хей, Хари, сетих се. Какво ще правиш със заявката от пенсионната служба? Беше подадена като спешна, а е в кутията ти от два месеца. — И като погледна пак към Сюзан, рече: — Кажи, сладурче? Нека да позная. Искаш да подадеш оплакване срещу хазаина си. Е, сбъркала си адреса. — След което отново се обърна към колегата си: — Хари, ако отиваш за кафе, вземи ми едно обикновено и едно датско. Ще ти платя после. — Зачервените му очи се спряха на Сюзан. — Е, сега…
— Бих желала да погледна плановете на института „Джеферсън“. Това е една сравнително нова болница в Южен Бостън.
— Планове? За какво ти са на теб планове? На колко години си… на петнайсет?
— Аз съм студентка по медицина и се интересувам от проектиране и строителство на болници.
— Не на нас тия. С тая външност само едно нещо трябва да те интересува — изсмя се похотливо той.
Сюзан стисна очи, за да възпре отговора, който мъжът заслужаваше.
Чиновникът се запъти към купчина грамадни книги на гишето.
— В кой район се намира? — Въпросът бе зададен с явна досада.
— Нямам никаква представа.
— Добре тогава. — Той изведнъж се показа заинтересован. — Първо ще трябва да открием в кой район е.
Необходимата информация беше взета от някакъв малък справочник.
— Седемнайсети район.
С преднамерена мудност мъжът се върна при купчината дебели книги на гишето, пътем извади смачкан пакет цигари от страничния си джоб и пъхна една в устата си, без да я пали. Порови се и накрая попадна на тома за седемнайсети район. Останалите избута встрани, после отгърна корицата и наплюнчи показалец. Запрелиства припряно, като на всеки четири-пет страници прокарваше пръст по пожълтелия си от тютюна език. Щом намери кода, преписа данните на хвърчащо листче. После махна на Сюзан да го последва и тръгна към дълга редица високи шкафове.
— Хари! — извика чиновникът и пътем продължи разговора с колегата си. Незапалената цигара подскачаше залепнала в ъгъла на устата му. — Преди да слезеш долу, позвъни на Гросър и разбери дали Лестър ще идва днес. Все някой трябва да сложи ред в бъркотията на бюрото му. Заявката стои по-дълго и от гнойта.
Беше съвсем лесно да се открие съответното чекмедже и да се извади от него един голям пакет планове.
— Заповядай, златокъдра красавице. Ей там има и копирна машина. Струва някакви центове — посочи той с незапалената си цигара.
— Ще ми покажете ли къде са плановете на отделните етажи? — Сюзан беше извадила съдържанието на пакета.
— Интересуваш се от болнично строителство, а не знаеш как изглеждат едни етажни планове? Боже мой! Ето, това са… сутерен, първи етаж, втори етаж. — Запали цигарата си.
— Какво означават тези съкращения?
— За бога, чети ето тук, в долния ъгъл. „ОЗ“ означава операционна зала. Само „О“ отделение. „Комп. 3“ е компютърна зала и така нататък. — Мъжът започваше да показва признаци на леко раздразнение.
— А копирната машина?
— Ей там е. На стената има автомат за дребни. Като свършиш, остави плановете в металната кутия на гишето.
Сюзан внимателно преснима плановете и ги надписа с флумастер. След това се отправи към Мемориалната болница.
Минаваше десет, когато Сюзан влезе през главния вход. Посрещна я обичайната тълпа. Всяко възможно място за сядане беше заето. Имаше хора от всички възрасти. Те не бяха дошли на преглед в клиниката или в залата за спешна помощ, а по-скоро придружаваха някой роднина; може и да бяха пациенти, които очакваха да ги откарат у дома. Разговори почти не се чуваха, никой не се усмихваше. Всеки се бе затворил в себе си; свързваше ги единствено благоговението им пред болницата и забулените й тайни.
Сюзан с мъка си проби път към указателя. Пластмасовите букви гласяха: „Неврологично отделение, 11 етаж в сграда Биърд“. Сюзан стигна до асансьорите и зачака с тълпата. Човекът до нея се обърна и тя се отдръпна с нескрит ужас. Очите на мъжа — а дали не беше и жена — бяха заобиколени от тъмни петна кръвоизливи; носът беше подут и изкривен, от ноздрите стърчаха тампони. Няколко телени жици излизаха от носа, прикрепени с лейкопласт към двете бузи. Гледката беше чудовищна. Сюзан не смееше да откъсне очи от етажния индикатор, неподготвена за картините на човешко страдание.