Д-р Доналд Маклиъри бе сред по-младите членове на редовния щатен състав от невролози и поради непрестанно растящата нужда от помещения не бе получил кабинет на единайсетия етаж. Сюзан се изкачи до дванайсетия и откри вратата с надпис: „Д-р Доналд Маклиъри“. Натисна бравата и се озова в малко преддверие. Вратата не можеше да се отвори докрай — пречеше някаква картотека. Бюрото изглеждаше огромно в теснотията. Застаряващата секретарка вдигна очи към нея. Лицето й бе покрито с тежък грим, който включваше дори руж и изкуствени мигли. Силно изрусената й коса беше ситно накъдрена и обилно напръскана с лак. Прилепналият по тялото розов костюм с панталон стоеше грозно опънат на неугледната фигура.
— Извинете, тук ли е доктор Маклиъри?
— Да, но в момента е много зает. — Секретарката явно се подразни, че я безпокоят. — Имате ли уговорка?
— Не. Исках само да го попитам за нещо. Аз съм студентка на стаж тук, в болницата.
— Ще видя дали ще ви приеме.
Секретарката се изправи и изгледа Сюзан от глава до пети. Още по-раздразнена от стройната й фигура, тя рязко отвори вратата вдясно. Сюзан с бърз поглед обиколи преддверието с надеждата да открие болничните папки, които търсеше.
Жената се върна почти веднага, седна зад бюрото си, сложи лист хартия в пишещата машина и напечата няколко реда. Едва тогава погледна към Сюзан.
— Можете да влезете. Каза, че ще ви отдели една минута. — И без да чака отговор, продължи да пише.
Сюзан изрече наум няколко цветисти епитета и влезе.
Кабинетът напомняше този на д-р Нелсън. Беше също така разхвърлян. Навсякъде се виждаха безразборно натрупани купчини списания и материали. Някои от тях бяха съборени и така и останали кой знае откога. Д-р Маклиъри беше слаб, с напрегнато изражение. Две дълбоки бръчки прорязваха страните му. Носът и брадичката бяха силно изострени. Разделяше ги малка уста, която потръпна леко, когато той изгледа Сюзан над очилата.
— Сюзан Уилър, предполагам. — Гласът му не издаваше особено благоразположение.
— Да. — Сюзан се изненада, че той знае името й. Не можеше да реши дали това е благоприятно за нея, или не.
— И сте дошли във връзка с десетте болнични листа, които са при мен. — Той се обърна в стола си и махна към голямата купчина папки на етажерката.
— Десет? Само толкова ли?
— Десет не са ли достатъчно? — запита някак саркастично Маклиъри.
— Просто си помислих, че може би имате повече. Това са листовете на коматозните случаи, нали?
— Какво по-точно ви интересува?
— Не съм съвсем сигурна. Доктор Старк ми каза, че са у вас, и си помислих, че ако ви помоля да ги прегледам, може и да ви бъда полезна.
— Млада госпожице, аз съм лекар с немалък опит. Моята специалност е неврология и трябва да преценя заключенията на нашите лекари. Наистина не се нуждая от помощ.
— Не искам да кажа, че се нуждаете от помощ, доктор Маклиъри, още по-малко като специалист. Давам си сметка, че почти нищо не зная по неврология. Но състоянието на всички тези пациенти е толкова близко до смъртта, пък има и нещо странно в цялата работа. Тези случаи, струва ми се, трябва да се разглеждат като свързани помежду си, а не като случайни съвпадения.
— И сте решили, че тъкмо вие сте човекът, който може да го направи.
— Е, все някой трябва да го направи.
Маклиъри замълча и Сюзан изпита неприятното усещане, че разговорът бързо взима лош обрат.
— Чуйте ме — продължи Маклиъри многозначително. — Сега-засега подготовката ви е твърде недостатъчна, за да се заемете с проблема. И не е само това. С необмислените си действия вече причинихте достатъчно неприятности. Вместо да бъдете в помощ, създавате нови проблеми. Единственото, което искам от вас, е да седнете. — Той посочи един от столовете пред бюрото си.
— Моля? — Сюзан се смути от тона му. Това не бе любезна покана, а заповед.
— Казах да седнете! — Той вече не криеше гнева си.
Сюзан седна на единствения свободен стол.
Маклиъри вдигна телефона и набра някакъв номер. Не откъсваше от нея малките си немигащи очи. Докато чакаше връзка, устата му потрепваше.
— Кабинетът на директора, моля… Бих желал да говоря с Филип Орън.
Последва дълга пауза. Изражението му не се промени.
— Мистър Орън, тук е Маклиъри. Вие бяхте напълно прав. Тя седи тук, пред мен… Болничните листове ли? Разбира се, че не, вие сигурно се шегувате… Добре… чудесно.